Човекът е съзнателно същество

Човекът е съзнателно същество, но съзнанието му понякога работи несъзнателно. Понякога специфични сили, по-висши от индивида, също влизат в действие. Стратегиите за оцеляване на човечеството като вид обаче включват традиционни житейски ситуации, старомодни призвания, а може би и възраждане на светостта като нов феномен. Рамката на битието не се определя само от трите измерения на пространството – дължина, ширина и дълбочина. Тук трябва да добавим и четвъртото – времето, времевия обхват; само че не се и замисляме за съществуването на други измерения. Интензивността, емоционалната дълбочина на живота можем да смятаме за петото измерение. Пространствените измерения се обхващат от геометрията, с времевото измерение се занимават историята и човешкото възприятие за времето, а към измерението на интензивността може би най-добре се подхожда именно чрез душата, духовността и религията. Колко модерно е да си духовен и колко старомодно – да се наричаш религиозен…

Добре известен е примерът, когато един щангист получил зов от Бога: Стани свещеник! „Няма начин, аз искам да стана борец!” – възроптал призваният, но в крайна сметка се предал. Бил много изненадан, когато разбрал, че мнозина други не са поели по пътя на свещеническата професия в резултат на божествено призвание. В сравнение с тях случаят с призвания е добър пример как идеалите имат по-голяма тежест от ограничените човешки сили или знания. Свещеническият, монашеският и аскетичният живот са съществен опит за възвръщане на светостта. Живеещите в призванието на светостта го правят по различни начини. Йоги се доближава до целта си чрез мистицизъм, свещеникът чрез ритуални литургии и служба, отшелникът – чрез аскетизма на уединението, а монахът – опирайки се на чувствата; ала всички те вървят в една посока. Въпреки че не всеки може да е свещеник или монах, премахването на светостта от човешкото съществуване е сериозна загуба на измерение.

Традиционната институционализирана религиозност обаче често е била убежище на субективната духовна нищета и е служела като задушаваща примка на обективния духовен ужас. Тази оскъдна и окаяна ситуация не е могла да бъде разрешена нито от Просвещението, нито от светогледа на естествените науки, нито от индустриалния или от постмодерния световен ред: човекът продължава да се чувства самотен. Дали желанието му за обожествяване или боготворене е оправдано? В някои мирогледни системи това изчерпва понятието за богохулство, според други то е възможно, а трети направо го виждат като крайна цел, която да бъде постигната. Навремето любимият ми разказ се занимаваше с тази тема. По време на едно училищно контролно на въпроса „Какъв искаш да станеш?” главният герой, тъкмо навлязъл в пубертета, директно отговаря: „Бог”. Това вижда като единствена реална алтернатива на ограничения, нещастен и кратък човешки живот. Разбира се, да станеш бог е макар и героично, но безполезно начинание; обаче да живееш праведно – не е. В най-висшата си същност човекът не е материален по природа, а духовен. Съвсем реалистичен път води към тази духовна същност – пътят на духовната себереализация. Чрез нея човек може да преодолее ограниченията на човешкото съществуване, да надмогне своите биологични, социални, културни, расови и всякакви други обусловености. Именно това е един от най-удивителните въпроси: как могат да бъдат преодолени импулсите на човешкото съществуване? Как може душата да се освободи от отъждествяването си с човешкото? Може би като приеме небесното си призвание? Защото, докато в материалния свят има ред, в божественото царство цари хармония…