За да можем да говорим за смяна на духовната епоха, първо е необходимо да съществува духовна епоха. Старо и ново – промяна е възможна само ако ги има и двете: и старото, и новото. Една епоха може да се нарече духовна, когато духът властва над материята и вместо гъвкавата, постоянно променяща се ценностна система на ефимерното преобладава трайна структура от ценности, чиято неизменност не е недостатък, а по-скоро добродетел.
Трите стълба на една духовна епоха са: ортодоксални ценности, консервативен морал и класическа култура. Непреходната ценностна система на духовната епоха се нарича ценностна ортодоксалност. Древният ред не е някакъв износен и овехтял скелет, а система, представяща универсални ценности. Тази ценностна система включва светостта на живота, неговото възвишено призвание, вечното наследство на душата и принадлежността ѝ към Бога, надмощието на светлината над тъмнината, възможността за спасение и много други норми.
Духовната епоха по своята природа е морално консервативна. Източникът на нравствените стандарти не е човекът, а космическият порядък, който трябва да се отразява и в земния свят. По-висшата истина и морал не се нуждаят от реформи, те просто трябва да се поддържат, защото не произтичат от порочното, ограничено и относително земно-човешко ниво, а имат свръхчовешки произход.
И накрая, духовната епоха е културно-класическа, т.е. по отношение на културата тя е най-близко до класическата епоха. Класическата култура дори в най-слабите си проявления осигурява високо качество и силен фокус – човекът извършва героични дела и живее в почти полубожествен статус. В известен смисъл културата е отражение на човешкото съзнание, а в сравнение с класическата епоха, която е силно фокусирана, съвремието е отражение на загубата на център и обозначава разпиляност и изгубеност.
Смяната на духовната епоха, промяната на парадигмата, обикновено води до сложни движения на културна мимикрия. Основните култури изчезват, а понякога субкултурите стават определящи. В такива времена на преобразяване особено си заслужава да помним думите на Рудолф Щайнер: „Вярващият в Духа не може да пренебрегне Материята, както и вярващият в Материята не може да пренебрегне Духа”.
В края на III хилядолетие пр. Хр. са се случили твърде значителни тектонични промени по повърхността на Земята, морското равнище се е повишило и крайбрежните култури са били изложени на принудителни промени. Можем да кажем, че тогава започва онзи раздел в интелектуалния хоризонт на човечеството, който продължава и до днес и чиито значими мислители се появяват почти едновременно като съвременници в различните велики цивилизации. Философите елеати в Елада, маговете в Халдейското царство, Заратустра в Персия, Буда и философите на Упанишадите в Индия и Лао Дзъ в Китай са представители на практически една и съща епоха, които са свързани духовно. Можем да кажем, че оттогава няма нищо ново под слънцето, практически размишляваме върху едни и същи идеи, опитваме се да отговорим на едни и същи енигматични житейски въпроси: живот, смърт, морал, разум, човек, Бог, самота, любов, призвание. Сякаш философиите и религиите, а дори и съвременните естествени науки са просто разновидности на един и същ опит и независимо че даващите отговорите са предрешени в различни одежди, това е просто духовна идеологическа мимикрия, докато всеки от тях разсъждава върху все същите теми. Това е topos perennis, вечната тема, вечният въпрос; а магьосникът, политикът, естествоизпитателят или свещеникът, както и всеки обикновен смъртен, са променящият се образ на все същия вечен човек, който търси смисъла на собственото си съществуване, приспособявайки се към актуалната среда. Както гласи френската поговорка: колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите.