Светът е книга, и тези, които не пътуват, четат само една страница от нея. (Марк Аврелий)
Какво може да се очаква от едно пътуване? Помъдряване – в края; преживявания – в движение, и тревожна подготовка – предварително. Какво клише е, че животът е пътуване. Същото духовно клише е, че духовното развитие е пътуване. Вървя по своя път… Моят път… Търся пътя си… – само че не е достатъчно да търсиш, трябва и да го намериш. А ако го намериш, трябва и да действаш, да практикуваш. Защото не стига само да тръгнеш, трябва и да пристигнеш…
Векове наред, може би дори хилядолетия така разсъждава човекът, така го разбира. Вярно е, че развитието и промяната изразяват преобразуването на живота, което е красивото в него, ала и неговата преходност, което пък е по-скоро плашещо. Промяната е придружена от несигурност, която често безпокои човека, а в други случаи като защитна реакция се преструваме, че не я забелязваме.
Защо липсва стабилност? Защо светското съществуване може да бъде доловено само в условията на промяна? Да си на път, означава, че отивайки отнякъде нанякъде, всъщност си никъде. Вече си тръгнал, но още не си стигнал. Вярно е, че промяната е единственото сигурно нещо в живота, ала промяната е тъкмо обратното на постоянството. Това обаче е така само в този относителен свят. Само тук е важно да стигнеш от някъде до другаде, тук трябва да напредваш, да се развиваш – какви патетични думи! Тук е мястото, където трябва да се изправиш пред промените. Може би именно заради обусловеностите и ограниченията смятат земното битие за нещастно. Несъмнено в него има и радост, ала неговата изменчивост, преходност и пределност все пак са плашещи…
В сравнение с този ограничен свят трябва да съществува сфера, в която не промяната да е постоянна, а постоянството да включва в себе си красотата на промяната и разнообразието, без да губи своята стабилност и пълнота. От абсолютна гледна точка да си на път, означава и да си пристигнал, също както и да пребиваваш на едно място, пак е развитие.
Страх, недоверие, слабост – това прави човека немощен. Пътят на пречистването означава да се изправим срещу всичко това, дори да се изобличим пред самите себе си. Ако станем по-добри, тогава променливостта на света най-сетне ще добие смисъл! Трябва да се избавим от сенките, защото слабостта не е еднозначна с нежността, както дърворезбата не е еднозначна с цепенето на дърва.
Подготовката за пътуването те изпълва с вълнение: стараеш се да се подготвиш за всичко – което, разбира се, е невъзможно. Събираш си нещата, но вътрешната подготовка все още предстои. В теб има колебание, дълбок въпрос, който дори да се опитваш да разсееш, пак и пак се завръща: защо да тръгвам отново, какво ме очаква, за какво да съм подготвен? Таи се и още един настойчив въпрос, който все се повтаря; той не касае пасивната ти уязвимост, а активните ти желания: ти самият какво очакваш от пътуването? Вдъхновение? Зареждане? Духовни амуниции за достатъчно дълго време?
Тичаш, търсиш, изследваш – но какво ще откриеш? Любовта, която струи от хората, е прекрасна, независимо от географската ширина; и уви, по целия свят хората се борят с едни и същи проблеми: бедност, ограничения, страдание, безверие, липса на любов… Няма нищо ново под слънцето. Изглежда, че препъникамъните са еднакви навсякъде. И когато срещаш други хора по време на пътуването си, виж живота им и ще можеш да пресееш много неща. Като разсъждаваш върху собствените си чувства и върху тези на другите, в човешки план те могат да достигнат големи висоти: връхлитат те свирепо припламващо безразличие, отдръпване за цял живот, страстно обожание, готовност за действие или пък нежност, и е възможно да ги преживееш и ти. Може би затова казват: ако си останеш у дома, ще опознаеш света; ако тръгнеш на път, ще опознаеш себе си…