Тримата вървят всред хълмовете по удобната калдъръмена пътека, докато накрая спират да си починат. Заоблени пейзажи, оттатък са огромните камъни на прочутите морени, като че великани са ги търкаляли – нагоре ли, надолу ли? Кой би могъл да каже? Вдясно пътеката изчезва в гъсталака на гората. Слънцето, проблясващо между листата, безбройните зелени нюанси на леса, златото на светлината, сивкавата синева на далечния хоризонт са истинска цветна симфония.

Насочили са се към едно забележително място: място с гледка. Устремени все по-нататък, все по-нагоре, все по-нависоко следват горската пътека. Тя ту се извива, ту зад завоя доста дълго е права, ту трябва да заобикалят извити или паднали дървета. Златистата светлина, пресята през листата, превръща пътеката в пъстроцветен мрамор: горската просека се преобразява в слънчев път. Скоро стигат до разклонение, където десетки пътечки и алеи като тънки нишки се събират, оплитат се една в друга и след няколко крачки всичките се разплитат. Една завива наобратно, друга слиза надолу и води към съседната долина, трета прекосява планинския ручей. Техният път продължава нагоре към билото.

По-нататък, отстрани на следващото възвишение, отново се натъкват на морените. Същите огромни каменни валяци като тези по-долу. Пътеката минава съвсем близо до тях; трябва само да прескочат ръба на пътя и вече стоят на скалите. Каменна река, планински водопад от гигантски късове. Далеч в средата е най-големият и те се изкачват на него. Каменната лавина се спуска от връх планината, откъдето грее и Слънцето. А да не би това да е истинският Слънчев път? Примигвайки нагоре, впиват очи в лъчите и мълвят молитвите си, всемирът е техен. Изворът на слънчевия лъч е Слънцето; в лъча Слънцето хем го има, хем го няма. Обаче слънчевият лъч не е източник на Слънцето, въпреки че Слънцето е източникът на лъча.

С олекнало сърце слизат от заоблената грамада и прескачайки през по-малки и по-големи морени, се връщат отново на пътеката. Продължават неотклонно, устремени нагоре. Гледката не е далеч, с нетърпение чакат да пристигнат. Пристъпват безмълвно, предвкусват това, което всеки от тях иска да види, да чуе, да преживее. Казват, че ако има въпрос, ще има и отговор. Пътеката сякаш омеква, листакът на дърветата се разтваря към светлината, един голям камък е поставен там от грижовната Вселена, за да си отдъхнат на него. Пристигнали са. Нищо особено. Няма музика на небесните сфери, няма танцуващи елфи, нито джуджета. Има покой.

Стоят и чакат, може би още се надяват на някакво голямо откровение, но постепенно притихват в спокойствието. Може би то е посланието тук. Сетне, когато очакванията стихват, откриват магията на мястото. Голи петна белеят в далечината – сечища по планинския склон. Отляво възвишение, отдясно – процеп към далечината. Няма нужда да търсят, гледката е пред самите им очи: три дървета се извисяват нагоре, израснали от общ ствол. Високи, благородни дървета, с прегърнати високо горе корони. Средното е най-силно, разпростряло се по-нависоко от останалите. Дясното е най-тънкото, като юноша се привежда и танцува с другите. Вляво е средното по сила, по-здраво от юношата, но от голямото все още изостава по ръст. Трите заедно. Три дървета и трима пътници.

Прегръщат дърветата. Първо най-старото; допирайки глави до кората му, силно притискат ствола. Сякаш е Бог… След това средното, щастливи се приближават до него – то е учителят. Накрая трети подред прегръщат младежа, който се губи в ръцете им. Най-малкото дърво – това са самите те, вечният човек, младият устремен ученик. Тримата се въртят, предават си един след друг местата за прегръщане, всеки от тях се протяга към дърветата. На челата им се отпечатва невидим знак; не е драскотина, нито рана, а белегът, печатът на дърветата. После се прегръщат един друг със същия ритуал. Пристъпват, изчакват реда си и се притискат един към друг, накланят се надясно, за да могат пулсациите на сърцата им да се слеят.

Безмълвно събират нещата си. Златото на Слънцето се лее по челата им, озарява лицата им със скъпоценна светлина, грее в сърцата им. Да, това, което търсиш, човече – силата, сплотеността – то съществува! Светът винаги иска да постига какво ли не, науката мисли за световната еволюция, но мъдреците знаят, че не е нужно да постигаш, а да се завърнеш; не е нужно да променяш света, нужна е апокатастаза: нужно е да се възстанови редът. Редът на Бога, учителя и човека…