Старецът се луташе отнесено всред тълпата. Хората се представяха за много заети, въпреки че някои се движеха съвсем безсъзнателно, почти безцелно с останалите, други бяха целенасочени и устремени. Тълпата се люшкаше нагоре-надолу, а в контраст с нея старият продавач с набразденото лице стоеше там някак като чужд. Това е най-добрият израз: той присъстваше. Участваше в сцената със своя вътрешен мир, с вечната си благодат. Хем участваше, хем не участваше. Въпреки че тълпата и старецът се рееха на един и същи площад, те не живееха в един и същи свят. Сякаш старецът беше ангелско видение или дух, появил се тук, на пазара. Прикриваше се толкова умело, че ефирната му призрачност беше невидима, ала ако се вгледам по-отблизо, виждам, че едновременно е тук и го няма. Истински тайнствен герой в картината.
Старецът продаваше смокини. Широк, плосък тръстиков поднос висеше на врата му, върху него в нескопосани пликчета бяха наредени сушени смокини и други лакомства. По-малки и по-големи пакети, увити в прозрачна хартия смокини, дребни монети и бележки. Мнозинството от тълпата не се интересуваше от стареца, не се интересуваше и той самият. Въпреки че заговаряше от време на време някого – Защото нали все пак съм продавач! – не му пречеше, че почти не го забелязваха. Въпреки това имам чувството, че виждаше всичко. Очите му бяха присвити като на старец, но нищо не пречеше на ясния му взор. Невзрачната външност крие тайнствена съкровеност, замечтаните очи на старците следят всичко и всички с внимателен поглед. Това е особена черта, присъща на великите хора – те присъстват незабележимо, ала виждат всичко.
Лицето му беше набръчкано. Палтото му износено. Очите му проницателно търсещи. Немощно или по-скоро неуверено той приближаваше към някого, без да таи надежда за внимание или реакция, казваше си своето, предлагайки стоката си, и се радваше, ако има един-двама купувачи. Може би не смокините са важни. Ами ако тези бележки съдържат някакво вечно послание, което ще обогати щастливия купувач не само с някакви сладки лакомства, но и с амброзията на боговете, с посланието на мъдростта? Купуването е тайно посвещение. Не просто стоката сменя притежателя си, а се създава дълбинна мистична и свята връзка между две души. Очите на стареца виждат по-далеч от погледа на когото и да е в забързаната тълпа. Сякаш търси някой аджамия или послушник, способен да приеме учението, който е достоен кандидат за божествените тайни. Навярно знае и деня, в който ще се срещне с кандидата, носещ невидим за другите знак на избраник и помазаник. Знае, че не днес ще се случи това, и въпреки всичко е тук, скита се, пристъпва към някого, отминава нататък.
И колко странно!? Смокинята… райският плод, дарът на боговете, съвършена сама по себе си. Като завързана кесия с пари крие вътрешната си сладост. Многобройните ѝ семена сякаш са несметното злато на святата мъдрост и божествените тайни – семена, в които е скрито всичко; семена, които ще поникнат; семена, които могат да се превърнат в плод. Няма значение дали някой днес ще ги купи, семената чакат достоен и подходящ кандидат.
Групата, образуваща тълпата, изведнъж се разпръсква. Множеството отминава в преходността, а старецът остава във вечността. Едва неколцина души сноват по площада, старецът вглъбено и спокойно брои оскъдния си приход. Побутва монетите напред-назад, но от това те не стават повече. А и усещам, че не затова го прави.
Аз също бях част от групата, вече съм се отдалечил. И едва сега разбирам каква грешка съм направил. Не купих смокини. Нямах нужда от смокини, а може би и старецът не се нуждаеше от мен като клиент. Изглежда, не аз съм избраният, не съм удостоен с белега на помазания, а с печата на преходността…
Ами ако стоящият по цял ден на пазарния площад бе моят баща? Ами ако дядо ми бе този, който си брои стотинките? Не купих смокини…