Краят на юни, лятното слънцестоене. Недостатъкът му е, че това е най-късата нощ, но достойнството му е, че е най-дългият ден. Кое е по-важното? Насред лято е, но това тук, в планината, няма никакво значение. Доста време пътувахме с кола, после се преместихме на високо-проходими автомобили, а накрая останахме пеша. В равнината слънцето жари и е истинско лято; тук, на височина две хиляди и няколкостотин метра, ураганен вятър съблича якетата ни, хвърля сняг в лицата ни и едва не ни поваля. Това не е лято, не е най-дългият ден в годината, а същинска Арктика, зима в лятото. Растенията надничат изпод топящата се снежна киша, никнат първите филизи. Тук, на високото, всичко чака дълго време, а после припряно се стреми да предяви правата си. Кратко е лятото, а зимата – дълга.
Сетне само в един миг всичко се променя, облаците се разпръскват, вятърът секва, слънцето ярко блести, снежните петна се топят. Светлината е ослепителна, с присвити очи вдигаш поглед към небето; но минава само миг и отново настъпва промяна, спуска се мъгла, вятърът се завръща с вой. Няма жива душа тук, само ние, скиталците. Тръгваме от Молитвения връх, откъдето се открива прекрасна гледка на изток с мъничките като макети поселища в далечината; силният вятър носи грамади от облаци от равнината към планината. Мъглица във въздуха, сълзи в очите, навред текат води, топящият се сняг мокри всичко с потоците си. Наносни блата с потъващи туфи трева край планинския ручей; сребристият поток и жълтата лента на пътечката се преплитат отново и отново. Залиташ над буйните води, балансирайки върху малки и големи камъни.
Вървим безмълвно, още предния ден сме се уговорили днес да постим и да мълчим. Лишавайки се от удобства, подлагаме се на аскетичното изпитание да изкачваме планината гладни, жадни и неми. Устата е подложена на двойни лишения, но тишината изпълва с още по-голям смисъл бездруго прекрасния преход. Сякаш не вървим по земята, сред планините, а по някоя небесна пътека, където би следвало да срещаме само добри същества, ангели и светци.
Мисълта лети по-високо и от билото на планината, но погледът е сведен към склона; кракът се подхлъзва, тояжката се забива здраво, глезенът потъва в снега. Задъхваш се, но не спираш за отдих, продължаваш напред. Ту се потиш под жаркото слънце, ту подгизналата риза замръзва на гърба ти; всичко е относително. Пресичаме снежна пряспа стъпка по стъпка. На първия му е най-трудно; трябва да усеща накъде да върви, за да води по сигурен път и другите.
Като погледнеш назад, пътят е полегат, а напред е стръмен. Кое е вярното? Вътрешният монолог бушува в главата ти и понякога се превръща в диалог, в който по-лошият ти аз воюва с по-слабия ти аз. А ти си тръгнал, за да срещне по-добрият ти аз истинската ти същност. Къде? Кога? Може би при следващия брод? Или отвъд баира? На брега на езерото или чак на върха? Продължавай нататък, още няма отговор. Презрамките на раницата тегнат на раменете ти и виждаш, че и другите си задават безгласни въпроси и се опитват да намерят отговорите им.
Пейзажът се променя като карирана покривка: ниски клекове, налягали по земята, скали, снежни преспи, надничащи мънички цветчета, весело бълбукаща ручейна вода. В контраст с този пъстър квадратен шаблон играе светлината по небето или липсата ѝ. Тук-таме слънцето огрява пейзажа, другаде облаците хвърлят сенки върху цветната земна повърхност или мъглата завладява всичко. Сякаш две мрежи се плъзгат една върху друга: щом светлината освети ярките петна на цветята, те грейват; надделее ли мъглата, дори и ромоленето на потока се превръща в бучене.
Изведнъж земята простенва. По-скоро нещо изпод земята. Спираш; дали другите са го чули? Вслушваш се да не би тътенът да се повтори отново, но нищо. Сякаш боботеха подземни духове, пленени души. Вой, глухо бучене, зловещи полутонове и дълбок тътен. Това ли са дългоочакваните ангели? Сенки, дракони, подземни телурични същества, призраци-пленници, оковани духове, множество противостоящи сили срещу нас, крачещите волно на повърхността. Тяхната дълбока, приглушена глъч е предупреждение към ходещите отгоре: Ние също сме тук!
После тишина. Ослушваш се. Нищо. Само потокът клокочи, вятърът свисти, диханието пресеква. Дали подземните пленници излизат, или се оттеглят? Отприщване ли е най-дългият ден за тези сенчести същества? Всичко е относително…