Търсене

Недоволството ли е това, което движи човека? Мнозина смятат, че неудовлетворението и любопитството тласкат света напред. Това насърчава хората да търсят. Но нека обърнем формулата, нека не изхождаме от човека и от любопитството му, а от Истината, от Реалността. Ако те формират отправната точка, тогава самото им съществуване означава влечение, което не може да остане неосъществено, и именно търсещият човек е този, който може да осъществи това влечение, самото търсене задоволява нуждата от Реалност.

Ако винаги изхождаме от себе си, непрекъснато бихме използвали индуктивния метод – ще изграждаме сгради от тухли, морски плажове от песъчинки и звездни струпвания от атоми. Ала възможно ли е реалността да е тъкмо обратната? Да съществува морски плаж, който предполага и създава песъчинките? Да съществува органична Вселена, която неминуемо предполага наличието на хора, които да се възхищават на това чудо?

Нима тогава неудовлетвореността на Вселената създава човешкото любопитство? Това би било в противоречие с великата идея, която представят множество от тайните учения на Индия:

И онова е цяло, и това е цяло; целостта се превръща в цялост.

Вземайки цялост от целостта, нейната цялост се запазва.

(Иша Упанишад, Възвание)

Но нека отново обърнем мотивационния списък… Досега мислехме, че недоволството води до удовлетворение, липсата води до изобилие, а въпросите раждат отговори. Но няма как Вселената да е непълна, пък сетне да създаде нещо, което да запълни тази празнота. Не, Вселената си е пълна, цялостна сама по себе си, дори има излишък. И този излишък е въпросът, който поражда отговора, както и отговорът, който поражда въпроса; това е онази тайна, която изисква и настоява да бъде изследвана…

Който се ръководи от неудовлетворението, става негов заложник. Мотивират го собствените му вътрешни зейнали бездни, замъгленото му съзнание, липсата на увереност, с една дума – страхът. Непознатото буди страх у човека, а невежеството му по отношение на великите тайни на битието поражда в него космически страх. Затова всеки се опитва да легитимира живота си по някакъв начин. Да намери някакво обяснение или тълкуване, които да заглушат ужаса и да запълнят зейналата празнота…

Повечето хора се ръководят от своите липси. Едно от изконните желания на човека е да бъде обичан. Когато в сърцето му има празнота, той очаква някой друг да я запълни – това е гладът за обич. Това го тласка да търси, това го кара да скача от един партньор на друг, от едно вярване към друга заблуда. Повечето хора обичат заради недостиг. Но другото изконно желание на човека е самият той също да може да обича; и ако трябва да подредим по значимост двете желания, със сигурност знаем, че второто е по-важно. Това обаче може да направи само този, който има в излишък, който е готов да споделя. Веднъж попитали една майка, която отглеждала три момчета, как успява да разпредели любовта си между синовете си, а тя отговорила просто, че не я дели, а я умножава…

Да, да живееш за другите, е красиво; понякога е изпълнено с горчивина, но все пак е вдъхновяваща красота. Също така е вярно и че човек се нуждае от партньори, за да изживее истински тази радост. Някой трябва да е наистина много свят, та да постоянства в практикуването на любовта напълно безкористно, даже при пълна липса на реципрочност или дори въпреки отхвърлянето. Все пак толкова е приятно да получаваме обратна връзка…

Удовлетворението на тялото е удобството. Удовлетворението на интелекта е знанието. Удовлетворението на сърцето е емоционалната пълнота. Но удовлетворението на душата е окончателното завръщане у дома. По-висша от освобождението е топлината на духовния дом, по-висше от просветлението е обожанието на Бога, по-висша от съвършенството е наситената с чувства божествена любов.