Странно място: безименно село дълбоко в гората. Някогашната главна улица вече не може да се нарече и черен път, порутени къщи, тук-таме все още се издига някоя сграда. На някои от портите още висят катинари, може би в дъното на избите още има по нещичко, но навсякъде властва разложението, долавя се мирисът, гледката и усещането за преходността. Редом с многото руини, изоставената църква е архитектурна забележителност, самата сграда все още стои здраво; вярно, че плътен слой прах покрива олтара и се вижда само мястото на разпятието, но постройката е непокътната… Ако църквата на едно поселище още стои, то не е загинало, дори и главният път да се е превърнал в призрачна улица. Вярно е също и че свършено е с онова село, в което макар все още да живеят хора и жените безгрижно да бъбрят пред къщите си, докато люлеят децата си, ако църквата му е в руини. Рухналият покрив кара Божия дом да осиротее, а духовното разложение рано или късно води до физическа смърт.

Дълбоки размисли, още по-дълбока тишина – миговете отминават бавно. Оставяме зад гърба си обраслото с пълзящ храсталак и дървета селище и тръгваме обратно по рядко отъпкваната улица. Зад нас е мъртвото село, пред нас върви по-оживената част от групата, която потегли по-рано. Но сега още отдалеч се вижда, че групата спира край стадото. Около двеста крави стоят безцелно наоколо, неподвижни. Някакво очакване, някакво напрежение се таи във въздуха. Приятелите ни стоят неподвижни, кравите стоят неподвижни, отдалеч ние все още не чуваме какво става, но вълната на недоумението връхлита и нас. Ускоряваме крачка, дори малкото думи стихват, остават само бързите стъпки.

Като приближаваме, загадката се разбулва, но напрежението продължава да расте. В средата на стадото едно момче се занимава с една крава: добичето тъкмо се отелва. Момчето вика за помощ; и помощта е тук, ала туристите са от града и никой не разбира от животни. Младежът не може да се справи със задачата, зове, но никой не помръдва. Стотиците добичета чакат кротко. Кравите усещат мистерията на живота и раждането. Като листенца на цвете те обграждат раждащото животно в средата, всичките втренчени в него, с опашки към ефимерния свят и носове, насочени към чудото на раждането. Виждам, че момъкът се поти, напът е да се откаже. Не съм израждал добитък, но тръгвам към него. Не е лесно да си пробиеш път измежду двеста крави… Като жени те стоят около чудото на новия живот – какво ли търси един мъж сред тях. Ако бяха гневни, лесно можеха да ме избутат и стъпчат, но не – нежно, елегантно, дори състрадателно те ми отварят път, направо ме подканват да побързам. Скоро се озовавам в средата и външният свят престава да съществува; виждам само безпомощните, но изпълнени с надежда и очакване лица на кравите: очите им са толкова човешки! Сега тук е центърът на света, напът е да се роди едно добиче; дано само мистерията на живота не се превърне в мистерия на смъртта.

Момчето ме поглежда, разбирам без думи, вече се подава глезенът на телето, но кравата изнемогва, напъните ѝ са слаби. Ние трябва да го изтеглим. Стомахът се свива, ръцете са влажни, челата се потят; там, насред полето, пред зоркия поглед на стотици и стотици крави ние се борим за един живот. Окървавена и оцапана, кравата – това космическо олицетворение на битието и раждането – извръща поглед към нас. Тя е символ на вечната майка, дарителка на тайната на живота; тя не е добитък, а институция, принцип. Очите ѝ са тъжни, личи, че е изтощена като момчето, което само не може да се справи с израждането на телето. Още едно дръпване, копитото се изплъзва от ръцете ми. Отново го хващам, момъкът също събира сили, показва се нослето на малкото, главата му, още малко, теглим и теглим и изведнъж с едно хлъзгане на земята тупва новият живот, подритващото теле. Дали ще оживее, или ще умре – още не е ясно. Майката поляга настрана, а ние с момчето просто си поемаме дъх. Кравата го подушва, после се отдръпва, малкото подритва с крака. Застивам от мисълта: та аз съм им чужд, ами ако е усетила миризмата ми върху малкото си и не го приеме?! Но младежът махва с ръка, по-спокоен е и след като животното се съвзема от умората, обръща се и облизва телето си… къпането започва. С перлички пот на челото и насълзени очи стискаме с момчето изцапаните си до лакти ръце; то дава знак, че сега вече всичко е наред, ще се оправи и само.

Чудото се случи, Животът се роди в мъничкия център на безмерно големия свят, цветните листенца на стадото крави продължаваха да обграждат святото тайнство, а аз безмълвно се измъкнах от кръга, вече нямаха нужда от мен… но аз имах огромна нужда от тях. Умиращо село и новородено теле, живот и смърт, начало и край, къщи и добитък, човек и животно – крайните точки се срещат и живият живот побеждава преходността на мъртвите кирпичени тухли.