Големият въпрос е кое е съществувало първо – знанието или любовта? Конфликтът между емоционалните и интелектуалните убеждения може би е неразрешим, но въпреки това си струва да се разсъждава върху него.
Ако погледнеш собствения си живот, любовта е била първа, защото разгръщането на разбирането ти, самото ти раждане, че и зачатието ти са били предшествани от любов – любовта на твоите родители. А любовта понякога е съпътствана от загуба на разсъдък, от възторжена самозабрава и опиянение… Да говориш на влюбения за знание…? Безполезен опит. Навярно също толкова безполезен, колкото да говориш за любов на сухия учен – нито единият от двамата не разбира езика на другия, нито пък има желание да го говори. Да се беседва за щастие и страст от гледна точка на теорията и философията, е изключително сухо, но да се разглежда философията от гледна точка на радостта, е много по-удовлетворяващо. Може би това подсказва кое е съществувало първо или още повече: кое е по-важното?
Някои твърдят, че човек може да обича само това, което познава; други пък казват тъкмо обратното – че любовта е начинът, чрез който опознаваме нещата. Безспорно, за да обичаш нещо, трябва да имаш някакво познание за него или поне да знаеш, че то съществува. Опознаването обаче често има странни последици. Някои хора, след като се запознаят с нрава на животните, все по-трудно понасят човешкото поведение…
Но ако говорим за знанието не като за знание, а като за принцип, тогава можем да кажем, че то пречиства и води до любовта. Нека сега оставим настрана евентуалната безизходица и отричането, характеризиращи знанието. Съвършенството на знанието е, когато човек няма очаквания и привързаности, когато неговите стремежи вече не са водени от материален интерес, егоистични мотиви или дори от чувство за дълг, а от спонтанна любов, бликаща от сърцето.
Преживяването се проявява в тялото като усещане, в съзнанието като мисли, а в душата като любов.
(Мережковский)
Когато любовта вече не е чувство, а начин на отношение към света, е по-лесно да се даде на всичко и на всекиго предварително доверие, което може да се превърне в източник на знание и любов.
Ако разгледаме въпроса онтологично – кое е било първо: знанието или любовта – всеки дава отговор според ориентацията на своя светоглед. Принципният учен вероятно ще претендира за първенството на знанието; фанатично вярващият – за първенството на любовта; мистикът, намиращ се на високо философско ниво, може би ще рече, че и двете съществуват и се предполагат взаимно. И всички те ще са прави. Всичко зависи от отправната точка, от аспекта на изследването, от критериите и от наблюдаващия.
Да предположим, че източникът на всемира е висшият разум, който създава всичко останало: световете, времето, съществата, човека и любовта. Тогава хронологически знанието е било на първо място. Ако обаче гледаме кое е по-важно, по-изначално, то любовта излиза на преден план. Казват, че теологията и философията са човешка страст, и то само за малцина, докато дори гълъбът се прекланя пред любовта, когато отглежда пиленцата си. Следователно любовта е по-всеобхватна от знанието.
Знанието, основано на любовта, е задълбочено, но може да изопачава. Една любяща майка може да нарече незрящото си дете звездооко, което фактологично е неправилно, но е истинно в любовта. В сравнение с нея фактологичното знание остава на заден план. Безспорно познанието, опиращо се на омраза, също е интензивно, но и то изкривява. Вярваме, че виждаме дори неподозирани черти у ненавистния човек; ала ако трябва да избираме между двете изопачени познания – едното въз основа на любовта, а другото въз основа на омразата – по-добре да изберем първото.
Човекът се смята едновременно за разумно и за емоционално същество. Ако можеше да избираш между това да знаеш или да обичаш – кое би избрал? И въпросът не е кое е предшествало другото, а кое е по-доброто.