Разгърнах книгата. Ставаше късно, бях уморен, но събрах сили. Бях наясно, че ме чака трудно четиво. В светлината на вестителя на истината е философско произведение, понякога трудно за разбиране, но и така е поучително. Текстът често е сух, друг път те люшва и увлича. Не историята, защото философията и историята не са непременно свързани, а прекрасният мисловен поток.
Пътят към себе си… Какво заглавие на глава! Да, себе си. Колкото хора, по толкова и начина го тълкуват. За някои е безличен принцип, за други – целта на себереализацията. За някои е битието, за други съзнанието. За мен е щастието, защото последната дума не може да бъде друга освен щастие и любов.
Тъй рече на учителя… Но кой говори? Обикновено учителите говорят, а сега напътстват самия учител? Значи това е наръчник за учители, така ли? Колко странно.
… в града на Духа има малък дом (тялото), в него има красив лотос (сърцето), а в него – мъничко пространство. Това, което се крие в това пространство – то трябва да бъде изследвано, то трябва да бъде познато. И ако те попитат: „Но какво се крие в него, какво трябва да се изследва, какво трябва да се опознае?”, отговори така: „Колкото е голяма вселената, толкова е голяма и тази кухина в сърцето. Тя обхваща небето и земята, огъня и вятъра, Слънцето и Луната, светкавиците и звездите; обгръща всичко, което съществува или ще съществува на Земята”.
Колко поетично! Отвън и отвътре, отгоре и отдолу, всичко е свързано с всичко. Цялото море е в една капка… Това тайно кътче в сърцето – нима наистина е необятно като всемира? Нима наистина обема всичко, всичко? Разбира се, казват, че човекът е малка вселена, а Вселената е огромно живо тяло… Но как всичко се побира вътре?
И ако те попитат: „Ако този град на Духа включва всичко – всички същества с всичките им желания – какво ще остане от тях, когато го завладее старостта и тръгне към разложение?”.
Е, да, отминаването. Приятните мисли все някога свършват. Старостта – когато ще забравя всичко, и смъртта – когато мен ще ме забравят… Не е приятно.
Отговори на това така: „Душата не остарява заедно с тялото. Дори тялото да бъде убито, тя не може да бъде убита. Тя е истинският град на Духа, а не тялото; тя е, която спотайва всички желания в себе си. Тази безгрешна, неостаряваща, безсмъртна Душа, свободна от страдание, глад и жажда – нейното желание е истинно, нейното решение е правилно”.
Нима малката душа е градът на великия Дух? Отделно ли са те, или заедно? Нима не е логично, че тялото приютява божествения Дух; а колко по-вълнуващо е, че именно човешката душа е домът на великия Дух! Както се казва – искрата и огънят. И двете парят – в това са еднакви. Същността на искрата е огънят, но същността на огъня не е искрата… Нейното желание е истинно – тоест желае истината, желае реалността. Това не може да е друг освен малката душа, защото великият Дух е самата реалност, защо му е да желае самия себе си? Вярвам, че този, който търси истината, вече не се стреми към земни желания. Не може да е другояче освен тези желания – ако изобщо могат още да се нарекат желания – да са насочени към най-висшата реалност. И щом такъв човек желае истината или има истинно желание, тогава другото ще бъде правилното решение – неговото намерение винаги ще се сбъдва. Този, който взема правилно решение, това, което е намислил, ще се осъществи без особени усилия. Е, аз не съм такъв.
И както всичко, което човек е постигнал тук на Земята чрез усилията си, се разпада, тъй става и с всичко, което е могъл да постигне чрез жертвоприношенията си в един по-добър свят. Затова, който напусне този свят, без да е познал Духа и без да е търсил истината, няма да бъде свободен в никой свят. Но който напусне този свят, познал Духа и копнеещ за истината, ще бъде свободен в който и да е свят.
Вярвам, да, вярвам, че душата, която живее в сърцето, няма да бъде застигната от смърт или поквара. Вятърът на изкушенията я брули, ала не може да отнеме светлината ѝ. Тя копнее за истината и вече не може да бъде заблудена от илюзията. А познае ли Бога, ще бъде свободна. Не преследва илюзиите на светското битие – колко мъдро. Не се задоволява с копието, настоява за оригинала. Ако се е отдала на истината, вече не живее собствения си живот, вече не живее за себе си: Аз съм Твоя… А Бог не може да се скрие от очите на любовта: … и Ти си мой. Всемогъщият Бог и преданият Му последовател заедно са непобедима двойка. Може би е прав мистичният поет: Знам, че без мен Бог не диша и миг / И ако аз загина, Неговият пламък лумва. (Ангелус Силезиус)