Копая в селската градина, прекрасна работа. Светът на фермата е безкраен, пустата се простира чак до хоризонта и дори отвъд него. Тук-там групи дървета, ивица гора в далечината, лентата на пътя, виеща се в равнината. Аз и природата…
Прекрасно време, ярко слънце, полезно занимание, а междувременно дори можеш да поразсъждаваш. Вдигайки поглед от мотиката, забелязвам, че нещо се насъбира в небето на южния хоризонт. Жегата е задушна, продължавам с ръчното си и умствено занимание. Изведнъж усещам едва забележима промяна. Природата е притихнала, няма бръмчене, няма жужене, дори птиците не помръдват. Като поглеждам нагоре, нещото вече не се събира нейде в далечината, в дъното на небето, а приближава. Буря в равнината? Докъдето поглед стига, е равнинна местност, съседните ферми се крият всред малките акациеви горички; само посветените знаят, че там са стаени къщи. Земята ще е благодарна за ранния дъжд, който идва така желан, жадуваните валежи носят благословия.
Поглеждам към хоризонта и ме обзема любопитство. Това не са събиращи се облаци, ами един-единствен огромен облак. Небето буквално притъмнява, тъмносиньото помита под себе си жълтите, зелени и всякакви други цветове по полето. Природата е застинала в очакване на нещо. Подпирам се на дръжката на мотиката и просто се взирам в гледката. По тия места вятърът и дъждът обичайно идват от северозапад, но този облак се надига от югоизток, точно от обратната посока. Вятърът се усилва, изпървом леко, сетне с по-мощни пориви. Облакът отхапва все по-голямо парче от ясното лятно небе, скрива го в мрачния си корем. В далечината се вдига облак прахоляк, вятърът там вече е буен.
Гледката е завладяваща, оставям копането. То може да почака, но такъв облак, такава буря идват веднъж в живота. Вече разбирам защо всичко е стихнало, защо природата е застинала. Долавя се неистовата подготовка за бурята. Облакът вече е заел половината небе и се приближава като грамаден старинен кораб, плаващ в пустинното море. Не може да се види височината му, толкова е огромен!
Решавам: сега най-сетне ще се изправя срещу бурята! Умът е по-трудно да бъде спрян от вятъра, така че сега ще видим! Огромният облачен кораб приближава все повече, поривите на урагана стават все по-свирепи и разкъсват листата на дърветата. После идва дъждът, първо с огромни капки, сякаш вятърът разпръсква черни петна по пясъка. Всеки детайл от бурята става все по-наситен: тонът на небето помръква, вятърът бушува, океанският облак вече препуска и като нос на кораб, порещ водите, острият му връх се носи право към мен. Природата плаче, прахта е пометена от първите вълни на дъжда, дърветата се питат: да се огънем ли, или да умрем? Мен също ме обзема буйство, захвърлям мотиката, разкъсвам дрехите си и с вдигнати високо ръце крещя на всемира: Хайде, буря, ела да се бием!
Не ѝ трябва повече; стихията, която бездруго не бе нежна и досега, се разбесня, вятърът е свиреп, дъждът вали като из ведро, но не сякаш изсипва кофи отгоре ми, а сякаш ме замеря с камъни или с камшик жули тялото ми и с непоносима болка оре бразди по кожата ми. Това не са дъждовни капки, а оловни нокти. Все още крещя в бурята, но вече не чувам гласа си, дори не знам дали викам срещу нея, или за себе си. Огромният облак направо допира земята, усещам как ме помита и бушува навред край мен. Вече е пред мен, не се приближава, а ме поглъща, смачква ме и ме прегазва. Водата е до глезена ми, вятърът покосява краката ми, тласкайки ме в бушуващия прилив. Опитвам да устоя, но напразно, водният бич разкъсва тялото ми, няма спасение. Ти печелиш, Природо, предавам се!
Само толкова ли бе нужно? След мигове дъждът премина в пръски, вятърът утихна, океанският кораб отплава и след него остана само свежият мирис на дъжд, няколко минути по-късно и Слънцето изгря. Смазан, унизен, с наранено тяло и самочувствие се замислям: къде сме ние – аз и Природата…