Повечето от нас бъркат вяра, религия и вероизповедание – казваме едно, разбираме друго, а мислим за трето. Съвременният човек все някак се справя с вярата, но с другите понятия борави много по-трудно.
Как се е стигнало до обезценяването на религиите? Как човекът е изгубил вярата си? Защо религията или църковният живот са се превърнали в синоним на нещо отживяло, на овехтял социален експеримент?
„Религията е истинна за обикновения човек, фалшива за мъдрия и полезна за властващия” – пише младият Сенека в Древен Рим. Прав ли е бил, или не? Вярна ли е поговорката: Mundus vult decipi, ergo decipiatur – Светът иска да бъде лъган, затова го и лъжат. Къде е границата между фундаменталното просветление и слепия фундаментализъм? Кога и какво изопачава теологията в идеология? Какво е правото на съществуване на религиозността през третото хилядолетие?
Много хора вярват, че историята на света, както и историята на човечеството в него е история на развитието – от по-простите и по-примитивни условия на прастарите времена, през все по-съвършеното и изтънчено настояще, към мечтата, която ще се сбъдне в бъдеще – развитие, което някои приписват на еволюцията от биологията към обществото и съзнанието, на която се надяват. Други обаче виждат в историята на човечеството история на упадъка – от предишните по-съвършени или дори райски условия в миналото, през бездната на историята, та до крайната деградация. Става въпрос за сблъсък на светогледи, за противопоставяне, произтичащо от коренно различното тълкуване на едни и същи явления – като например историята или обществения ред.
Наред със Светата троица на религиозно-нравствените ценности, спомената в химна на свети апостол Павел – Вяра, Надежда, Любов – след Френската революция изрично е формулирана и гражданската квази-света троица: идеята за свобода, равенство и братство. Критиците на църквата и религията може би с право твърдят, че трите идеала на Павел не са пуснали корени през последните две хиляди години на човечеството, а в името на религията надделяват фанатизъм вместо вяра, отчаяние вместо надежда, заплахи и вина вместо любов.
Нека мимоходом отбележим, че гражданската троица също не е постигнала трайни резултати въпреки факта, че се бори толкова яростно срещу църковните институции и учения в услуга на тези идеали.
Вярата е форма на духовно виждане.
Но нека да разграничим елементите и на тази троица и да отделим категорично понятията вяра, религия и църква! Според нашата дефиниция вярата е форма на духовно виждане (!), като същевременно е и едно от най-съкровените качества на човека, а следователно и една от най-големите му сили. В този смисъл вярата е формиращ човека фактор, състояние, близко до просветление, универсална характеристика на човешката природа.
В оптималния случай религията може да се разглежда като формализирана вяра, в която могат да се примесват светски и второстепенни елементи, но тя все пак предоставя на масите незаменима и ясно дефинирана опора. И да не забравяме, че всички идеологии показват същите признаци като религията: и науката, и политиката, и безверието; всяка от тях има своите свещенослужители, догми, специфичен жаргон, а често и инквизиция.
Най-тясната категория е църквата, или вероизповеданието, която се основава на груповото съзнание, често се опира на усещането за избраност, обикновено те отделя от другите вероизповедания или от хората като цяло, и именно тук може да се забележи най-голямата опасност от проява на дискриминиращ, фундаменталистки и фанатичен дух. Вместо подобен вид обезценяване си струва да се възстанови най-възвишеният и благороден смисъл и съдържание на понятията.