Дядо ми беше птичар. Ловецът на птици е архетип: Папагено е олицетворение на благочестивия птичар, а злият птицелов е митичен трапер, залагащ капани. Дядо ми не беше нито едното, нито другото, той беше любител на природата. През по-младите си години се занимаваше и с хищни птици; на увитата си в плат здрава ръка държеше по някой мишелов или ястреб, а с един керкенез, привързан с каишка към буйно разлистилия се чинар, гонеше немирните гълъби, които с поколения наред помнеха тази опасност.
Дядо ми беше истински птичар – сам правеше мрежите си, със собственоръчно издялани дървени инструменти изплиташе висящите джобни и ловни мрежи, които след това подпираше с вейки от леска при хранилките на птиците. Сам правеше и клетките: голямата клетка за множеството дребни птички беше истински шедьовър: зелени дървени летви, хубава, равна телена решетка, вратички, които се затваряха умело с езичета, пръчки за кацане, поилки, хранилки… В средните клетки държеше поотделно своите любими славеи; а в малките решетки, които използваше само за примамка, поставяше изкусителите, та с чуруликането си да привлекат събратята си, примамвайки ги в капана с малка захлупваща се пружинка. Познаваше дребните птичета по пòлета: елшова скатия, зеленика, голямо черноглаво коприварче, градинско коприварче, елов певец, градинска овесарка, чинка, червенушка, черешарка, обикновена кръсточовка, червеногръдка, домашна червеноопашка, диво канарче, щиглец, брезова скатия, обикновено конопарче, планинска чинка, ливадна бъбрица, бяла стърчиопашка, а през зимата и копринарка – познати магически думи от моето детство, защото дядо ми често ме вземаше със себе си на излетите си в гората. Хващаше и слагаше пръстени на стотици и хиляди птици – и пойни, и прелетни – а при нужда и на врабчета или гълъби, като на статисти във филм. Записвахме серийните номера на алуминиевите пръстени – тези широки гривни за крака – в едни тетрадки. Те лесно се поставяха на тънките крачета на малките птички, не ги притесняваше лекият пръстен. Дядо ми огъваше пръстените на голям метален обръч, за да може по-бързо да пусне задържаните птичета отново на свобода, след като са били обозначени. Сетне се ровехме в годишниците на Орнитоложкото дружество, където бяха включени и номерата на неговите пръстени – птичарите от далечни райони си съобщаваха един на друг числата, разчетени по крачката на уловените малки птички.
С напредването на годините той все по-рядко ходеше за птици. Големите хищници вече не бяха в центъра на вниманието му; после и любимците му, славеите, които изискваха много грижи, също бяха забравени. Вече не използваше инструментите за плетене на мрежи и раздаде клетките и оборудването си. Остана само голямата клетка с дузина малки птичета в нея. Чоплеха семенца и отпиваха водица. Първоначално все още пристигаха нови птички от все по-редките излети, ала сетне попълненията съвсем оредяха. Старецът вече не излизаше в гората. Седеше в креслото и гледаше птиците си, които бавно намаляваха. Малките птички имат кратък живот; дузината се топеше, няколко още известно време поживяха в клетката, но накрая остана самичко последното малко птиче – едно черноглаво коприварче. Години наред живя само. Дядо ми едва успяваше да се грижи за него, но то упорито се държеше. Беше се сгушило на пръчицата, вмъкната в решетките на клетката, досущ както дядо ми се бе сгушил в креслото си. Гласът му вече беше пресипнал, не можеше и да лети, перата му бяха рошави, като че го мъчеше някаква болест, ала всъщност само старостта го беше разчорлила. Ами самотата? Черноглавото коприварче беше станало вече същински Матусалем. Дядо ми също бе доживял до преклонна възраст.
После го откараха в болницата, а черноглавото коприварче стоеше разрошено на пръчката си. Минаха седмици, докато получихме вестта за смъртта на дядо. На следващия ден нашият стар копривар лежеше мъртъв в дъното на клетката.
Не се научих да плета мрежа. И си нямам черноглаво коприварче.