Бог е един… Кой може да обясни това днес? Романи и фантазии се раждат, философия и богословие, магия и естествени науки се опитват да разтълкуват този неописуем Един. Може би най-много за Него загатва св. Августин, който признава само един закон: Обичай, пък прави каквото искаш (dilige, et quod vis fac)…
В древната митична математика началото е не нула, а Едно. Логично е, тъй като съществуващите числа се извеждат от нещо, а не от нищото на нулата. Свещеното слово на Ведите казва: Истината е една, но мъдреците я изразяват по множество начини. (Риг Веда 1.164.46) Иззад явленията, изглежда, се разкрива един невидим порядък, една неотменима принадлежност. И това не е число, а принцип.
Джулиан Баджини обяснява в книгата си „Кратко въведение в атеизма”: „Повечето атеисти вярват, че макар във Вселената да има само един вид материя, а именно физическата материя, при все това от нея се проявяват мисълта, красотата, чувствата, моралните ценности – т.е. цялата гама от явления, които правят човешкия живот толкова богат”.
„Един” може да означава изконната същност, единството, което свързва всяко едно нещо с друго. Тази изначална принадлежност едно към друго, този принцип на единството е едно от великите прозрения на мистицизма, а другото е вечността. Ала в една по-добра духовна школа тези две прозрения не са теми на зрелостния изпит, а присъстват още на приемния: вечното съществуване и принципът на единството. Нима има нещо отвъд тях?
Ние харесваме принципа на единството, принадлежността на всички елементи във Вселената един към друг, факта, че сме от едно семейство – това ни свързва с всичко и всички в неотменима връзка на родство. Да, даже и с това, което не ни се нрави или ни е неприятно, даже и с тези, които имат враждебни или злотворни намерения. Всички в света сме членове на едно семейство, дори в това семейство да има нехранимайковци. Затова са верни Христовите думи: „Това, което правиш и на най-малкия и незначителния – на мен го правиш…”. В една истински хармонична, съвършена духовна общност, в която има симбиоза, успехът на един е успех за всички, а скръбта на един е скръб за всички. Това загатва за голямата мистерия на споделянето, защото споделената радост нараства, докато споделената скръб намалява.
Ала редом с единността ние обичаме и индивидуалността, изключителността. Обичаме собственото си мнение, харесва ни да сме различни от другите, да сме уникални и да няма друг като нас на света. Може би заради същата тази своя наклонност обичаме и уникалността на Единия?
Нека споменем две характеристики на Единия: единствената най-висша същност неизбежно е причинна по своята природа и всичко може да бъде проследено до тази същност, до този единствен източник. А това означава изключителност, защото нищо не може да бъде проследено назад до никакъв друг източник. В светлината на това е възможно да се тълкуват твърдения като „Само онзи, който медитира върху Него, който намира своята радост в Него и Му се посвещава, ще добие спасение”.
Колкото и парадоксално да изглежда, само отделянето не може да бъде съвместено с единството на всемира. Когато човек се отдалечи от източника на Вселената, той отпада от божествената хармония като скъпоценен камък, изтърколил се от пръстена. Принципът на принадлежността ни задължава да бъдем единни, той не допуска изключения.
Природата на тази окончателна същност е съществуването; можем да кажем за нея, че има Едно съществуване. Това привидно просто твърдение има дълбок смисъл: означава положителна, утвърждаваща теория за съществуването. Което предполага и че съществуването е неизменно. Това, което съществува, никога не се губи, винаги е било и винаги ще бъде. Единият е творящото мъжко начало, небесният, благословен източник на всички възможности, самосъществуващото изначално същество, абсолютният, скрит смисъл.
Чудото на съществуването се повтаря и преумножава всеки миг, стига да уважаваме законите му. Тогава няма отчуждение, няма загуба, няма проклятие. Защото дори най-последното чудо разкрива първото чудо…