– Развитие – каза учителят, – означава човек да съумее да заживее със своите таланти и възможности и с благословиите, които го спохождат. Така той достига едно почти свръхчовешко ниво, където цари избавление и духовно щастие, а човешкото страдание вече го няма. Колко много усилия са необходими, за да се стигне дори до тази първа степен! И все пак ние сме готови да я оставим зад себе си, защото се стремим към най-високото ниво…
– Прости ми нелепото и глупаво мислене – продума ученикът му, – но правилно ли разбирам, че достигането на свръхчовешкото ниво означава изоставяне на човешките нива?
– Човекът страда, свръхчовекът не страда – ако гледаме тази разлика, тогава да, оставяме зад себе си всичко, което е човешко, което е преходно.
– Чувствам, че ми даваш всички възможности за това въздигане – знания, благословии, насърчение… Въпреки това се колебая. Нещо повече, изпитвам страх. Страх ме е да изоставя човешкия хоризонт, човешката природа, емоциите, че дори и страданието. Усещам, че човешкото съществуване крие в себе си някакво тайно съкровище, някаква огромна стойност има в това да си човек, да можеш да преживяваш същите чувства като другите хора, да можеш да изпитваш страдание.
– Безспорно човешкото съществуване е чудесна възможност за развитие. Казват, че дори ангелите се редят на опашка, за да се родят като хора. Но щом си се родил човек, защо да не продължиш напред? Какво те задържа тук?
– Навярно илюзиите са препятствието. Чудя се има ли истинска стойност в човешкото съществуване, а с него и в човешкото страдание. Нима всичко това е безсмислено?
– В никакъв случай не е безсмислено, защото сянката е неизменна спътница на светлината. Но също така е вярно и че земното битие не е окончателното.
– Какво ни очаква на следващото ниво? Свръхчовешко страдание?
– Хайде стига, не бъди малодушен…
– Привлича ме, когато виждам напредъка на другите, разгръщането на една по-възвишена, по-чиста природа – това е блазнещо чувство. От друга страна, усещам, че не е за мен, нямам желание да стигам дотам. Харесвам тези почти свръхчовеци, впечатлявам се от примера им, но нещо дълбоко в мен не ме пуска… Искам да си остана обикновен земен простосмъртен човек!
– Не се притеснявай, всеки се изправя пред тези битки. Препятствията са, за да ги преодоляваш. Това го казваш не само от обезсърчение или недалновидност. Познавам те, ти си състрадателен. Не искаш да подминаваш страданията на другите. Мнозина искат да изпъкнат, а ти искаш да се слееш с хората…
– Защо съм толкова слаб?
– Терзанието не е слабост. Велик те прави не това да нямаш съмнения и колебания или да знаеш всичко; по-скоро си такъв, ако познаваш ограниченията си. Да си наясно с границите си, е грандиозно постижение; нещо повече – в известна степен вече си ги надмогнал.
– Може би по-скоро съм сантиментален… или просто съм окован от привързаностите си? Моля те, разсей съмненията ми, нека разбера, нека почувствам по-добре какво трябва да правя.
– Провидението… усещането за сигурност е много важно, и то не просто усещането за сигурност, а самата сигурност. Много хора бъркат тези две неща. А сигурността винаги съпътства искрените души. Не се притеснявай, понякога попадаш насред нищото, а друг път намираш себе си насред нищото.
– Учителю…
– Мога само да ти повторя това, което мъдреците от всички епохи са казвали: „Премисли добре и сетне продължи напред”. Но ако искаш да останеш, пак е добре.