– Научи ме, моля те, как мога да уча по-добре! – Искрена молба звънеше в думите на ученика, в очите му грееше ясна светлина, в погледа му – разбиране. Дали е подходящ ученик? Учителят му се чудеше, защото вече бе чувал толкова много неща: клетви, обещания, заплахи… Ала това не го обезсърчаваше, той знаеше, че не само идеалният учител е рядкост, но и идеалният ученик е рядкост. И все пак се убеждаваше отново и отново, че дори да е имал разочарования в отделни хора, не бе разочарован от Ученика, от институцията на ученика. Надяваше се, не спираше да се надява и сега, че ще открие истинския ученик. Затова и този път се захвана:
– Колкото и да си мил с егоистичния човек, той няма да е доволен. Затова най-напред стани несебичен, оттам нататък удовлетворението е само на крачка. Разбира се, ученето изисква и нещо друго: смирение. Не унижение, не. Истинското смирение е да сведеш глава пред някого, който знае.
Ученикът безмълвно сведе глава. Това трогна учителя, който също леко кимна към ученика, без той да забележи.
– Когато благодарение на несебичността, посветеността и смирението кандидатът стане подходящ, тогава вратите на знанието ще се отворят пред него. Първото необходимо условие е желанието за познание. Много хора питат, сякаш знаят отговора; или изобщо не питат. Ако нещо не те касае, трудно можеш да го коментираш, но не забравяй, че хората могат да преминат летвата както отдолу, така и отгоре. Глупакът няма въпроси, мъдрецът също, само че двамата не са равнозначни. Ала не това е важно сега. – Учителят се отклони малко, макар междувременно съсредоточено да наблюдаваше ученика си. Вниманието му не потрепна нито за миг.
– Втората стъпка е слушането. Знаеш онези хора, които обичат да слушат само собствения си глас. И ако зададат въпрос, правят го само, за да си отговорят сами. Но това не води доникъде: трябва да се вслушаш, да замълчиш. Както за да чуеш отговора на запитването си, така и защото мълчанието е пазителят на тайните…
Очите на ученика светнаха: тайна!
– Ако умееш да слушаш, тогава ще е лесно да уловиш същината. Ще я държиш здраво като менгеме, без да я изпускаш, докато въпросът не се предаде. Не с насилие или агресия, а с постоянство и решителност. Дори и всички да се откажат, ти никога не се предавай. Помисли за това! След улавянето следва наблюдението и запаметяването, когато осъзнаеш красотата на темата и когато тя ти се разкрие, когато стане вкусна, сочна. Мъдреците сравняват този момент със слагане на масло върху ориз. Жълтото масло се стапя върху горещия ориз, подслаждайки храната с ароматни потоци. Подобно нещо е пробуждането.
Ученикът преглътна замечтано, учителят говореше тъй красноречиво за ястието с ориз, че го присви стомахът.
– Но не си мисли, че това е краят; най-хубавата част, най-истинската работа идва след това. Ако си осъзнал вътрешното съдържание на обекта, трябва да го съзерцаваш за още по-дълбоко опознаване. Трябва да си го представяш, да го извикваш пред погледа си заедно с неговия фон и всичките му аспекти, в цялата му реалност. Проектирай го пред очите си, нещо повече, върху платното на ума си, сякаш стои там в собствената си реалност. Тогава влиза в действие съзнанието ти, което води до задълбочен анализ, до импулс за разбиране. Подобно на зародиш, все по-пълното разбиране се развива бавно, ала след като вече го имаш, продължи нататък, бъди целеустремен! Виждаш ли, теоретичната работа на разбирането се превръща в практика. Все още е в сила наставлението дръж здраво и не пускай! Понеже още в началото споменах изискването за безкористност, целеустремеността ти също няма да е егоистична и експлоататорска, а по-скоро служеща, отдадена, когато знаеш какво ти се пада от знанието, което се разкрива пред теб.
– А после? – прошепна ученикът. Той цял бе въплъщение на жаждата за знания.
– После следва последната стъпка – познаването на фактите, виждането на истината. Защото трябва да се изследват не само обектите, но и истината, висшата истина.
Едва довърши изречението си, защото ученикът сграбчи ръба на дрехата му, сякаш никога няма да я пусне…