Сред херметическите науки най-значими са астрологията – която е добре позната; магията – която е с много лоша репутация, и алхимията – която повечето хора смятат за остаряло суеверие. Астрологията безспорно не е астрономия, но в днешно време много хора имат достъп само до примитивния хороскоп; магията – ако става дума за влияние над света – е по-широко разпространена, отколкото си мислим; а потребността на алхимията да трансмутира метали отеква в експериментите на ускорителите на елементарни частици, занимаващи се с науката за материята. От гледна точка на физиката е необходима много повече енергия, за да се захранват километровите кръгови ускорители на частици, отколкото за средновековната реторта, но от гледна точка на метафизиката не е сигурно, че съвременното оборудване е по-ефективно.
Summa summarum херметичната алхимия просто привидно се занимава само с преобразуване на структурата на материята. Всъщност става дума за вътрешния път на човешкото развитие, който води от суровия, обикновен човек като първичен материал (materia prima) до съвършения, пречистен, просветлен човек като петия дестилат (quinta essentia). Тази алхимична метаморфоза, или трансмутация се извършва с помощта на lapis philosophorum, философския камък.
В живота всъщност имат сила само три цвята: катраненочерно, снежнобяло и кървавочервено, като последното дори може да се тълкува като златно. Този трицветен код съответства на оптическото картографиране на пространството и материята, на времето и духа, на разграничаването на мъртвото от живото, на важното от маловажното. Ден и нощ, зима и лято, живот и смърт, безцветно и пъстро – всичко може да се изрази с този цветови код. Тези цветове съвпадат по специален начин с трите основни процеса в алхимията, стъпките на нигредо, албедо и рубедо.
По същия начин в алхимията са познати три основни съединения, като се започне от най-плътното: сол (sal) – това е осезаемата реалност, материалността, тялото; сяра (sulfur) – огнената природа, трансформацията чрез загуби, душата; и живак (mercurius) – летливата природа (пламък, дим), която съответства на духа. Тези три аспекта – сол, сяра и живак – могат да бъдат сравнени с основните алхимични стъпки. Първичният материал най-напред се втечнява капка по капка, а след това се погребва, като в този момент става черен (нигредо), което се символизира от гарвана. Сетне материалът се пречиства от нетрайните, несвойствени частици и става бял (албедо), т.е. черният гарван се превръща в бял гълъб. Накрая, при пълна метаморфоза, става рубиненочервен или златист (рубедо).
Бела Хамваш говори за седемте фази на извличане на есенцията, на които: „… съответстват седемте планети от Слънчевата система: Слънцето е пречистването, Луната е разтварянето, Меркурий е разграничаването, Венера е изработването, Марс е изгарянето, Юпитер е завръщането към корена, Сатурн е втвърдяването. Седемте действия извличат от светлината седемте цвята на дъгата и седемте тона на музикалната гама.” („Табула Смарагдина – Изумруденият скрижал” / Таро – втори кръг).
По какъв начин трите стъпки нигредо, албедо, рубедо са валидни за вътрешното развитие на човека? Може би можем да добавим, че трите цвята олицетворяват три велики божествени принципа: черното е Красотата, бялото е Любовта, а алено-златистото е цветовият код на Милостта. Но от тази гледна точка как един обикновен човек ще се превърне в адепт с благороден характер? Само прорицателите биха могли да кажат как се извършва трансформацията. Ала персийският мистик Ал-Газали също посочва, че щастието е основният стремеж и цел на човека, а ал-химията е мистична наука, позволяваща да се вникне в делата на всемира.
Господ е изпратил 124 хиляди пророци на Земята, за да преподават принципите на алхимията и как хората могат да пречистят сърцата си от долните страсти в топилния котел на самоограничението. Накратко, тази алхимия е оттегляне от света и в нея има четири елемента: себепознание, Богопознание, истинско познание за света и истинско познание за отвъдния живот такъв, какъвто е. (Kimiya-yi Sa'adat [Алхимията на щастието]. Персийска философска творба от Абу Хамид Мухаммад ал‑Газали, около 1105 г.)