Да си невинен, е красиво, но и наивно. Невинността е повече или по-малко същото като невежеството. Едно животно е много невинно, докато го водят към кланицата и не протестира. Невинността сама по себе си не е духовна заслуга.

Знанието, от друга страна, означава, че едва ли си невинен. Знанието трябва да се придобие, а през това време човек получава и причинява рани и невинността е изгубена. Който знае много, съди много; дори направо се казва, че който множи знанието си, множи и тъгата си. Който знае всичко, много неща презира. Защото знанието означава и опознаване на сенчестата страна, а колкото повече се доближаваш до някой човек или ситуация, толкова повече техни неблагоприятни аспекти откриваш. Затова мъдрите спазват определена дистанция, не се доближават твърде много до другите или света, за да запазят положително впечатление и невинен образ.

Има два начина, по които човек може да опознае света около себе си. Или се впускаш в житейския поток, излагаш се на преживяванията и на живо се учиш от законите на природата и от методите на действие на хората; или се отдръпваш и размишляваш за света. Ще речеш, това е все едно да искаш да плуваш, без да се намокриш; но мъдреците все пак смятат изследването и размисъла за автентични процеси на познание. И учудващо, но когато се срещнат един човек на опита и един духовен човек със съзерцателна нагласа, след като са филтрирали изводите си, лесно се случва да стигнат до сходно мнение.

Без биологичното самоограничение на организма човек би израснал до около седем метра на височина. Тъй като растежът е ограничен – над два метра вече са извън нормата – той е заменен с хиперкефализация, т.е. главата става по-сложна. Дългосрочните статистики показват промяна и в това отношение – в ущърб на лицевия череп и в полза на мозъчния череп: хората дъвчат все по-малко и живеят все повече в мозъка си. Сякаш биологичното същество е потиснато за сметка на интелектуалния характер. Разбира се, мисленето е важно, но не е всичко. Нашата наука е едновременно благословия и проклятие за нас, отваряйки бляскави перспективи навън, докато навътре все по-малко знаем какво да правим със себе си. Казва се, че ключът към всички науки е съмнението, обаче въпросът е докъде води идеологията на съмнението. Изопаченият мироглед е гнил плод…

Внимавай силата ти да не подхранва чужда власт, блясъкът ти да не е в полза на чужда светлина, пълнотата ти да не е чужда цялост.

Според една стара унгарска поговорка мъдростта е възнасящото се изпарение на Божията сила. Тя е не само голямо знание, дори почти всезнание – придобити било чрез преживявания, било чрез размисъл – но и съвършена доброта. Затова трябва да се върви от знание към мъдрост. С други думи, мъдростта е не просто теоретично, но и практическо-нравствено понятие. Мъдрият човек е проницателен и разпознава системата от причинно-следствени връзки. Гледа назад, тоест разплита веригите на миналото, но гледа и напред и съобразява последствията. Този възглед обикновено е придружен от умереност, мъдрият контролира страстите си, но винаги е готов да действа по най-правилния начин за най-добрата цел. Мъдростта не се задоволява с общи мнения, а иска да проникне в същността на нещата, затова с течение на времето желанието за знание води човека към изследване на най-висшите същности, на първопричините за фундаменталната подредба, на взаимовръзките и единството на нещата. Знанието е сила, а зрялото знание е повече и от това: мъдростта е спокойствие, мъдростта е увереност.

Независимо дали преживяваш, или размишляваш, все стигаш до окончателния въпрос: кое е универсалното призвание, кое дава смисъл на живота? Най-висшето призвание на човека е отражение на духовната му същност. Задачата му е да съгради мост от тук до там… Защото знанието е сила, мъдростта е спокойствие, а любовта е доверие.