Всяка култура се стреми да определи своя център, било то свещен град, сграда, култ, личност или идея. Спрямо тях автоматично може да се определи и граничната зона на дадена култура: провинцията срещу града, ереста срещу култа, предателството срещу личността, отричането срещу идеала.
Както източните, така и западните мистични традиции формулират определение за Абсолюта, Бога или Съзнанието, според което центърът му е навсякъде, а предели не съществуват.
Имало е време, когато хората са вярвали, че Земята е в центъра на Вселената. Нека да не мислим, че геоцентричният мироглед е твърде остарял, защото все още за обикновения човек на Земята е вярно, че приема себе си и планетата си за центъра на всемира. По принцип е правилно да изследваме света, изхождайки от себе си – и тук вече не става въпрос за древна астрономия. Затова геоцентричният мироглед предполага егоцентричен мироглед в положителния смисъл на думата, където автентичното себепознание определя степента на опознаване на себе си, света и другите същества. Докато е съществувал този гео/егоцентричен мироглед, на Земята е царяла златната епоха на класическите цивилизации. И едно от върховите постижения на този начин на мислене е била философията на стоицизма, определяща идеалите на човешкия живот в моралното добро и в съзерцанието. По онова време човекът е бил мерилото за опознаване на Вселената, в онази героична епоха той наистина е можел да се мери с всемира.
По-късно здравият архаичен възглед бил сведен до догма и хелиоцентричната представа за света била приета с много трудности. Революцията на Коперник поставила Слънцето вместо Земята в центъра на света, или поне в центъра на Слънчевата система, и така човекът изгубил равновесие. Но ако интерпретираме слънцецентричността символично, това може да означава, че човек трябва да се превърне в Краля Слънце, за да може да озарява собствената си вселена, създадената от него сфера на живот. Ала и хелиоцентричната парадигма бързо бе заменена от днешния мироглед, който на практика е загубил своя център както в космологичен, така и в морален смисъл.
Обаче едно определящо символично небесно тяло е пропуснато като център на светогледите – все още не е формулирана селеноцентричната парадигма. И тук не говорим за точни космогонични координати, а за символични точки на фокус. Какво би станало, ако поставим Луната – тази сенчеста, загадъчна представителка на мистерията – в центъра на всемира. Възможно ли е селеноцентричният светоглед да е парадигмата на великото откритие, предстоящо на човека – картографирането на духовните измерения? Превзехме планетата с географските си открития, постигнахме удобства с индустриалната революция и овладяхме човешкото внимание с информационната революция. Какво ни остава? Всичко, което остава, е да открием духовното измерение на човека; това е ерата на новите големи открития, завладяването на вътрешните светове. Ако то би се случило под знака на мистичната Луна… кой знае какви перспективи ни очакват? Може би селеноцентричният мироглед би дарил човека с един нов начин на виждане, който би отвел лутащите се, отчуждени в този изгубил центъра си свят люде обратно към изначалния древен фокус на предвечната хармония. Всеотдайната духовна работа подготвя човека за мистичния начин на виждане на селеноцентричния светоглед, чрез който, обхождайки оста на своя вътрешен свят, би могъл да намери път обратно към божествената пълнота. Ако се чувстваме изгубени в дебрите на символичните формулировки, в превод всичко това означава: жертвоготовност, духовно виждане, медитация и любов към Бога…