Няма да допусна тази грешка отново – бих си помислил, ако сторя някаква глупост. Човек се смята за умен и за способен да се учи, въпреки че е като талига на баир: едва крета, скърцайки, докато се изкачва нагоре, и се търкаля от само себе си надолу. И човекът трудно учи, ала лесно забравя…
В красивото крайморско селище между старинните къщи се крие мрежа от алеи. Трудно ми е да преценя дали е лабиринт, или задънена улица. Навярно може и да се намери изход оттук, макар че засега по-скоро, изглежда, се губим всред плетеницата. Спускаме се от крепостта, построена на ръба на скалата, докато вятърът раздира дрехите ни и прави посещението почти невъзможно. Вятърът зад нас направо ни тласка в морето от скалните зъбери, а гледката на сребристия мост пред нас спира дъха ни. Златният мост е онази специална ивица светлина, която блясъкът на изгряващото или залязващото Слънце рисува върху повърхността на водата. Но сега, скрито зад булото на облаците, Слънцето прехвърля сребърен мост над морето, проблясващ меко, но все пак победоносно…
В лабиринта от улички няма вятър и дори бурята се губи измежду къщите. Всичко е тихо, нито една врата не е отворена, като че градът лабиринт е замрял. Тук-таме, на някои от къщите стрелки сочат посоката; на една къща са поставени даже две: Централен площад насам, Централен площад натам… сякаш подсказва, че накъдето и да тръгнем, ще стигнем до едно и също място. Значи все пак не е безизходица. Или пък именно поради това е такава – колкото и да се старае човек, винаги попада в задънена улица, която не води наникъде?
Все пак накрая след плетеницата от алеи се показва величествена камбанария. Вратата на оградата – о, чудо – е отворена. Нийде не се виждат хора, сънлива котка се препича на слънце. Входът на седемстотингодишната църква е откъм тесния двор. Малкият град е смълчан, смълчано е всичко наоколо, мълчи старата жена, приседнала в хладната сянка на входа, мълчаливо влизаме и ние. Църквата е на Света Богородица – и как иначе, в това скрито кътче… Подът е застлан с черни и бели камъни във формата на рибена кост. А по него – признаци на живот: врабчета ровичкат в пукнатините между калдъръма. И те са смълчани, по-точно – възпитани. Не цвърчат припряно с цяло гърло, не се карат, а просто кълват, пърхат настрана и тихичко си шепнат нещо.
Жената се приближава и ни посочва картините. Упътва ни радушно, а картините са наистина невероятни. От едната страна на църквата, после от другата, иконите почти проговарят. Всичко е в хармония – ивиците по пода, кълвящите врабчета, ярката слънчева светлина и навътре иконите, обвити в сумрака на ъглите.
След няколко изречения жената започва да се оплаква съкрушена, но не и отчаяна. „Вдовица съм, мъжът ми се спомина и нямам прехрана…” Сърцераздирателно е, когато обръща кесията си, изваждайки я изпод престилката си. Всеки знае как се чувства, когато няма пари в джоба си. Класическа и болезнена ситуация.
Повтаря изречението си пред нас, след което се оттегля на мястото си с безизразно лице. Редът е възстановен, тя отново се взира неподвижно пред себе си, сякаш е картина, изрисувана до Богородица и до Разпнатия, до светците, до песоглавото зло и до дяволите, горящи на клада прокълнатите. А може би дори не принадлежи към това измерение, но по празници или когато я виждат само няколко души, слиза от иконата, казва няколко думи на посетителите, след което се оттегля и отново се превръща в картина?
В ръката ми запалена свещ, звън на пусната паричка в касичката – и пак допуснах същата грешка, както със стария продавач на смокини. Дори не ми хрумна, че имам задача, че мога да помогна. След няколко дни изпратих банкнота до църквата, за да видя дали мога да поправя грешката си. Дали е стигнала до жената? Кой знае? Може би Мария е седяла там в предния двор на прохладната църква, сочела е стенописите и както обикновено е разказвала мъката си. Само дето аз не разбрах кой ми е говорил и какво ми е казал.