Ето, сега ме обгръща мъдрата хармония на душата, Тишината, безмълвието на вечността, безгласното обещание за щастие.
Самотата, свободна от желания, ли ме е направила безчувствен? Или може би се самозалъгвам? Сляп и глух ли съм станал? Свято и вярно е, че душата притихва, преди да приеме Бога, но все пак трябва да си задам въпроса, да си поискам равносметка: наистина ли съм угасил желанието? Превъзбудата ми, романтичните ми цели, обсебващите гласове. Очакваната вечна Музика, очакваните и неочакваните драми: семейството ми, децата ми, важните неща, примирението, потиснатите и избухналите емоции! О, колко много планове и неочаквани радости, колко мръсотия и болка в седлото на материалните желания, наречено живот… Докато най-сетне осъзнах, няма блуден син без покаяние…
Иска ми се да продължи дълго време, а не като първия път. Как беше точно? Седяхме на пейките в очакване на Коледа. Църквата миришеше на боя за обувки, пяна за бръснене и одеколон и повтаряхме една и съща мантра вече два часа. Някой там отпред, до олтара, я произнасяше сам на висок глас. Какво правя аз тук? За вярване – не вярвам, седалището вече ме боли, тази молитва я знам само по слух… но тя идва, идва към мен, скоро ще стигне дотук и ТРЯБВА да я изрека на глас като всички останали, един по един. Използвах рутинния сценичен метод да мънкам тихо с тези преди мен, после да я изрека ясно и силно, провъзгласявайки славата на Бога… Изрекохме всичко докрай и в края на четвъртия час, около 5 часа сутринта, изведнъж, без какъвто и да било преход, всичките ми болки, умората ми, физическите затруднения се изпариха. Станах безтегловен. Не се реех, не усещах нищо мистично в себе си, а просто почувствах някакво безгранично щастие, сякаш винаги съм се усмихвал, сякаш винаги съм искал това, винаги съм мечтал за това…
И сега копнея да се срещна с Господаря на тишината, със Светията на безтелесността. Не знам какво е това чудо, не знам колко дълго може да продължи това спокойно щастие, което ме заобикаля. Няма настояще, а само безвремие и прекрасно съществуване. Той ме обгражда, обгръща ме с дивен потоп от светлина и усмихващо спокойствие. „Боже, какъвто си станал за мен, моля те, остани, дори и да не се разкриваш, лей безмълвния си глас върху мен безспир!”
Защото какво е тишината на мисълта? Че не се разсейва. Не се лута, не подскача всред стените на съзнанието ми. Тя плува в щастие. Всяка вечер иде Тишината на природата и малкият кос, който призори първи слави Господа, внезапно замлъква, вятърът спира, вечно трепкащите листа по дърветата очакват застинали онази дама с великолепни одежди, наречена Привечер, да се появи за миг-два, приветстваща пред Теб света на природата.
Сега, именно сега няма как да избегна този зов: Бъди Гласът, който живее в душата ти! Като таен вътрешен повик се проснах пред божествения Дух. Практикувах потапяне в молитвата, узнах каква е връзката ни чрез молитвата на молитвите. Връщайки се от свещеното окъпване, душата ми беше като обет за вярност, молитвата ме разчувства, не можах без сълзи да изрека всичко към света в мълчание заради гласа на Духа в душата си.
Трябваше да осъзная, че великата ТИШИНА е намерение, въпрос. Ще оставя ли да проговори душата, вселила се в мен при раждането? Тази искра, която е пряк потомък на великия огън, на Божествения Дух с главни букви, чийто звук е дълбочината на медитацията, животворният звук на светостта, деветте вкуса, които могат да бъдат изразени със звуци и които на свой ред се свързват с деветте небесни съкровени чувства, за които няма земна музика – това е звукът на Душата, на любящата отдаденост, на божествената преданост, който само за светските уши е тишина.
Тези девет чувства са всеобщи. Но добави като десето чувство любовта към Бога, която не е със земен характер. Затова тя няма ни цвят, ни звук, защото е неземна по природа!