Страх от живота

Страхът е стар, но лош приятел на човека. Казват, че дори най-малкият напредък по духовния път спасява човек от най-опасния страх – страха от смъртта. Да, страхът от смъртта е напълно разбираем, понеже хората са толкова живи, че им е трудно да осмислят преходността. Мнозина предлагат евтини решения на този проблем: идентифицирай се с проблема и той ще престане да съществува… Само че идентифицирането означава, че аз се превръщам в проблема или най-малкото че проблемът продължава да живее в мен, или че аз живея в проблема. Ако се опитам да се освободя от страха си от смъртта по подобен начин, а именно чрез идентифициране със смъртта, тогава аз самият ще стана смърт. Това не изглежда добро решение.

Но каква може да е причината за страха от смъртта? На физическо ниво е вярно, че човекът е направен от кал и ще се върне отново в калта. Всичко се връща там, откъдето е взето. Ако животът е чиста случайност, тогава няма причина да се страхуваме от смъртта. Ако има отвъден живот, и тогава страхът от смъртта е безсмислен, ала въпреки това повечето хора се измъчват от него.

Ако потърсим причините за това, ще стигнем до срещата на материята и антиматерията, т.е. на материята и душата, духовната субстанция. Този сблъсък води до непримирим конфликт, който наричаме смърт. За живата душа животът, състоянието на живеене, е неотменимо естествено, поради което отминаването, състоянието на несъществуване, е непонятно. Не е чудно, че живият живот реагира на този онтологично необясним конфликт по такъв ирационален начин – със страх.

Разбира се, с напредването на възрастта се появяват все повече и повече страхове. Страхът от смъртта вече не е достатъчен, редом с него се появява и страх от живота. Човек е склонен да бяга от страха от смъртта в живота, ала мнозина търсят спасение от страха от живота в смъртта. Нима е все едно дали човек избира екстаза на съществуването, или екстаза на унищожението?

Страхът от живота потиска хората с всевъзможни трудности, предизвикателства, неуспехи или неудовлетворения, изяждащи ги отвътре, и те реагират на пресата на външния свят с депресия. Паника, страх, безпокойство – множество вътрешни демони, които не са ездачите на Апокалипсиса, а на страха от живота.

Има два вида хора, които не изпитват страх: изключително смелите и изключително глупавите. Този вид смелост не е безразсъдство, не е опиянено търсене на опасности, нито е култ към мъченичеството или предизвикателство към съдбата, а по-скоро добродетел, извираща от осъзнаването за вечното съществуване на душата. Безстрашието е не само рицарска добродетел, но и добродетел, присъща на светците. Смелият вече има боен опит: той познава страха, познава и победата. Глупецът не познава нито едното от тях; в невежеството си той дръзко навлиза в гъсталака на премеждията. Може би поради невинността си не вижда онова, от което би трябвало да се бои… докато другите вече са се научили да се страхуват.

Може ли да се преодолее страхът от смъртта? Има два начина да се постигне това: единият е лесен, другият сериозен. Лесното решение е човек да осъзнае, че Вселената, наред с жалката или възвишената съдба на съществата, е просто божествена игра, и да не приема ужасно сериозно дори тегобите в живота. Онова, което приемеш присърце, те предопределя; което не приемаш присърце, можеш да местиш с лекота от едната си ръка в другата, няма голямо значение къде го държиш.

По-сериозният начин е по-сурова практика. Казват, че самодисциплината изпълва човека със смелост по духовния път. Следването на святото учение и чистият начин на живот те правят безстрашен – защото мъдър е не този, който никога не е страдал, а този, който е преживял и надмогнал отчаянието. Знанието, придобито чрез пробуждане, дарява вечен живот; чрез Духа ще бъдеш силен, а чрез знанието ще бъдеш безсмъртен. (Кена Упанишад 2.4) Най-голямата сила и най-голямата издръжливост са необходими, за да признаеш, че няма от какво да се страхуваш. Защото съзнанието за вечността тържествува над ужаса от отминаването.