Светът ни учи на закона за завръщането: всичко се завръща там, откъдето е дошло. Тялото е направено от прах и ще стане на прах; материя при материята, душа при Духа, живот при Съществуването, знание при Съзнанието, радост при Щастието. Произходът на живота е животът. Всички някога сме били любов в сърцата на нашите бащи и майки…

Вселената е с природата на вълна, пулсираща между прилива и отлива. Огледално гладката вода на тихото море е красива, но не тя примамва платното на художника, а по-скоро пенливите вълни, украсяващи повърхността на дълбокото синьо море. Талазите непрестанно се разбиват в брега и се отдръпват. Отдръпват се и се разбиват отново. Променя се само интензитетът; една вълна е голяма и силна, друга е като нежна милувка. Променят се и камъчетата, търкаляни от вълните навън и назад, навън и назад. Докато има вълни, ще има и камъчета.

Досущ като играта на вълните, тъмнината винаги е следвана от светлина: Post tenebras lux е лозунгът, избран от тайните общества. Фазите се менят, тревожност и хаос се редуват с покой и яснота. Въпреки че при танца в кръг е невъзможно да се определи кой е пръв и кой последен, при сменящите се фази не е все едно от кой момент започваме да изследваме процесите. На пръв поглед не е голяма разликата дали хаосът е последван от покоя, или яснотата е последвана от мъглата, но от етична гледна точка това не е без значение.

В света на полярностите възникването винаги е съпроводено от изчезване; онова, което се въздига, ще трябва и да западне. Ала именно тази вълнова природа ни насърчава, че дори неприятните преживявания ще имат положителен край, защото всяка среща започва с раздяла, а всеки щастлив край трябва все някога да е започнал.

И все пак има някакъв неистов ужас в това, че трябва да се върнем там, откъдето сме дошли. Малко или много сме подредили сегашния си живот, свикнали сме с настоящия си свят. В сравнение с това всяка промяна изглежда толкова непозната. Само че тъкмо обратното е вярно: настоящият свят ни е непознат, дори и да се ориентираме в него; настоящият ни живот е чужд, дори и да сме успели да приспим първичния си страх. Това, което е сега, изглежда съвсем реално, въпреки че е илюзия, а онова, което е отвъд, изглежда толкова несигурно, макар да е истинската реалност. Казват, че в хода на историята човечеството е могло да премине на следващо ниво единствено ако е събрало и мобилизирало цялата енергия от предишното ниво. Несъмнено и за завръщането трябва да мобилизираме всичките си налични ресурси: мисълта, волята, действията, вярата…

Веднъж взел ли си решение и готов ли си да изоставиш всичко зад гърба си, за да постигнеш духовните си цели, далечният свят става привлекателен, а дотогава познатата среда ще стане чужда, безразлична и безсмислена.

Обаче завръщането може да е в две посоки – оттук натам и оттам насам. Както вълната се надига и отдръпва, отдръпва се и се надига. Принципът на бодхисаттва не е вторачване в себе си в абаносовата кула на духовния егоцентризъм. Макар да е достоен за освобождение, бодхисаттва доброволно остава тук или при нужда се връща в земното битие, за да изглажда пътя на духовното развитие за другите.

Великите светци, прекосили океана на невежеството с небесната ладия на божественото служене, не са отнесли тази лодка със себе си; тя все още се поклаща на отсамния бряг.

Не се страхувай да се върнеш било в духовния свят, било в земното битие. Защото източникът на живота е Съществуването, източникът на знанието е Съзнанието и източникът на радостта е Щастието.