Бодх Гая е чудно място. Тук Буда е добил просветление, докато е медитирал под дървото бодхи. Днес един по-нов ствол на това дърво посреща неспирното множество поклонници; пред него има храм с висока кула, заобиколена от посетителите, а наблизо – издълбани в камъка лотосови цветя, напомнящи стъпките на просветления Буда…
Храмът се намира в същински кратер, приближавайки се до сградата, се отдалечаваме от поклонническите общежития на различните будистки школи и от пазарските щандове и през украсена порта пристъпваме в непосредствената обстановка на храма. Свещената сграда е заобиколена от амфитеатрална дъга, наоколо ни води добре поддържана алея. От нея на четири страни се спускат стъпала до едно ниво по-надолу, където отново може да се обиколи пространството, след което стъпала пак водят още по-надолу, вече до самото ниво на сградата.
Тихи, замислени или усмихнати хора от цял свят: бели, жълти, черни, местни и чужденци, монаси в одежди в червено или охра, миряни в обикновени дрехи. Сред великолепните растения на богато украсената градина дори служителите на реда са по-миролюбиви и приветливи от другаде.
В градината на храма е пълно с поклонници. Тибетци са насядали умиротворено в червените си роби, пред себе си с книгите, от които цитират сутрите, изричайки ги на глас към всемира. Други правят усърдно поклони в продължение на часове в израз на покаяние. Коленете и лактите им са подплатени, защото иначе не биха могли да издържат хилядите поклони, при които се хвърлят на земята. Най-необичайна е практиката на онези монаси, които разпръскват смес от полускъпоценни камъни и зърно от купа върху дъската пред себе си, а след това ги събират с ръце и ги разпръскват отново. Сякаш илюстрират с тази нагледна практика непрестанната промяна. Група японски поклонници, облечени в сиви дрехи, обикалят храма в затворен ред, повтаряйки молитвите си монотонно, кръг след кръг. В светилището седи величествен Буда, целият златен, с усмивката на вечността на лицето си.
Святото място прави възможно великолепното издигане на съзнанието и в такова приповдигнато настроение тръгнахме от епицентъра на просветлението обратно към света. Досега бях заобиколен от вихъра на поклонниците; сега попаднах насред вихъра на пазара, когато внезапно погледът ми се спря на странна гледка. Тълпата се разделяше, но аз не виждах на кого дават път – докато не съзрях човек, проснат на земята. Гледката беше сърцераздирателна – той пълзеше по земята с остатъка от изсъхналите си крака, буквално преплетени около врата му, придърпвайки се напред с ръцете си. Не можеше да се изправи, целият му живот протичаше на една педя над земята. Лицето му практически тънеше в прахта от човешките крака; той вдигаше поглед към всекиго с уважение.
Близкото до просветление изживяване внезапно се промени и съзнанието ми се приземи; край на извисяването, отиде си вътрешният покой, остана болката от неизмеримото страдание, протестът срещу трагедията на живота. Надмогвайки неволното си отблъскване, първата ми мисъл бе: ще го взема със себе си у дома, ще му осигуря достойни човешки условия. Ала не, не бива да правя това – стерилните условия на Далечния запад, чуждата обстановка, непознатият език… Как да изтръгна този човек от естествената му среда, да го завлека в един чужд свят? Хладният полъх на климатика на Запад едва ли е по-ценен от прахоляка на святото поклонническо място. Хиляди други мисли минаваха през ума ми, но всичките секваха. Поне да му дам малко дарение! Спасителна идея или изкушаващо алиби, избавящо ме от угризение на съвестта? Дори не исках да си отговоря; пристъпих към пълзящата по земята фигура и му протегнах първата банкнота, която хванах. Влачещият се повдигна глава към мен; от прахта в нозете на тълпата ме погледна лицето на млад мъж с изключително красиви черти. Ръката ми спря, не знаех къде да подам парите, но не това ме смути, а погледът му. Щастието в очите му, ведрината. Лъчезарното удовлетворение, дори нещо повече – блажената радост. Мигът застина, пазарът се смълча, останахме само аз и той и притихналото във вечността мигновение. В мен протест и срам, а в него – ведростта на просветлението…