Когато пристигнах като млад кандидат в манастира, скрит в планината нейде зад гърба на Бога, бях изненадан, защото не намерих почти никого там. Нима бях дошъл напразно, нима всичките ми усилия са били на вятъра? Слуховете за прочутия манастир и за именития учител, когото не можах да открия никъде, се оказаха неверни. Един нещастен монах майстореше нещо несръчно на двора; обърнах се към него:
– Къде мога да намеря главния учител?
– Защо ти е да го безпокоиш?
– Дойдох да уча…
– О! Да учиш…! – Той ме погледна право в очите. – Тук не може много да се научи. Служене има и практика има, но учене? Можеш ли да кажеш какво точно имаш предвид?
– Ами доктрината, теоремите, ученията! Толкова много мъдрост, толкова много знание – тях искам. Ученията на старите учители…
– А! Старите учители! Следвай не старите учители, ами онова, което те са следвали!
Заподозрях, че може би този човек на двора все пак не беше чак такъв окаяник.
– А другите къде са? – попитах, опитвайки се да намеря някаква спасителна сламка.
– Няма други, аз и ти сме.
– Значи ти си…? Прости ми, умолявам те… – и наведох глава. Каква неловка грешка!
– Почитай не титлата или позицията, а човека. Известния и именития, но и неизвестния. Всеки е носител на свещеното.
– Да, учителю… – отвърнах и с това за пръв път казах най-правилната мантра в този манастир, а може би и в целия всемир.
– А сега не ме безпокой, искам да съзерцавам – каза учителят и тръгна към разперилото се на вси страни дърво в далечния край на двора.
– Ако пазя тишина, мога ли да се присъединя към теб? – запитах плахо.
– О! Тишина? – Учителят поспря за миг и се обърна назад. Погледна ме дръзко право в очите, взира се в продължение на няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност, след което твърдо отсече:
– Ти мълчиш, но умът ти крещи…
Първата ми неволна мисъл бе да протестирам: как така умът ми крещи? Тогава разбрах, че именно този протест бе крясъкът. Учителят бе прав. Дори и да не изглеждаше прав, той бе прав. С това недоволството ми утихна; бих си тръгнал съкрушен, но дори не смеех да помръдна.
– Иначе прави каквото намериш за добре! – каза озадачаващо учителят, а аз нямах идея дали да остана или да си тръгна. Едното решение ми се струваше по-лошо от другото; невъзможна ситуация. Учителят се обърна гърбом и отново пое към дървото, но усещах, че се вслушва дали ще тръгна след него. Може би разчиташе, че ще взема правилното решение, и надявам се, не се смая, като чу колебливите ми стъпки зад гърба си. Престори се, че му е безразлично, ала усещах, че е изключително доволен.
Настани се в сянката на дървото, потъна дълбоко в себе си и дори със затворени очи виждаше всичко. Светлини, цветове, гледки, които знаеше, че са просто илюзии, навярно са танцували върху червената завеса на клепачите му. Но усещах, че следи с поглед и мен, докато се разполагах в сянката на дървото възможно най-скромно, но решително, на прилично разстояние от него. Обучението вече беше започнало, долових скритото съгласие на учителя. Помежду ни се отвори мисловен канал; преди мисловните вълни течаха само в една посока – от учителя към мен; но скоро се появиха и вълните на приемането. Първо е вниманието, после – дисциплината, нашепваше учителят. А аз – неизречено приетият му ученик – отвърнах: Първо е дисциплината, после – вниманието.