Наричаха я просто Чонка, Порутената. Кулата се виждаше от пътя в края на селото. Гледах я изпод сянката на едно дърво с разлистена корона, не прибързано, а със свенливостта на влюбен. Изчаквах; дали духът на мястото ще ме допусне при себе си? Изглеждаше, че да; тогава се отправих към руините.
Живописните извивки на природата и строгите прави линии на улиците в далечината рисуват два свята. Това пространство има две измерения; настоящето на спокойния живот в малкия град и миналото на руините бележат два времеви хоризонта. Но тези няколко крачки водеха не само от настоящето към миналото, а и от времето към безвремието.
Чонка изобщо не беше порутена, всъщност се издигаше към небето почти невредима. Короните на двете дървета, ограждащи силуета на кулата, контрастираха на ъгловатата сграда със заоблените си форми. Шарката на голите тухли, хоризонталното и вертикалното редуване на етажите, черните петна на прозорците и ярките керемиди на квадратния четирискатен покрив предаваха странна ритмична игра. Огромен катинар пазеше входа, стълбите бяха препречени. Щом не може да се издигнеш в пространството, трябва да се издигнеш в духа….
Порутените останки на еднокорабната църква разкриваха разположението на някогашните колони, арки, ниши, ъгли и пресечни линии – руините бележеха някогашната ярка действителност. Погледът ми попиваше гледката, сиянието на изгряващото слънце върху останките от стените, пълзящата сянка на кулата по земята, наподобяваща слънчев часовник. Дълбок размисъл върху миналото, настоящето и бъдещето в пресечната точка между миналите и бъдните светове, която е именно тук и сега.
Изведнъж до слуха ми достигна тихо скимтене. Почти незабележимо движение попадна в полезрението ми и се чу тих, но отчетлив звук, наподобяващ щракване. Вкамених се на място – усетих, че нещо се случва. Не беше завърналият се дух на руините, нито някакво друго мистично привидение, сцената бе по-банална: планински слепи кучета, дребни гризачи от рода на къртиците. Едно възрастно животинче беше извело на безопасно място няколко дребосъка. Малките започнаха да се припичат на слънце в една плитка вдлъбнатина в почвата. Възрастното бдеше: надничаше, следеше, душеше; аз също ги наблюдавах, прилепен до стената на кулата. Изведнъж външният свят изчезна, времето спря.
Оттук-оттам се чуваше глъчка, същинска утринна кантата. Вече ми стана ясно, че са цяла колония. Малките си играеха, не се налагаше майка им да ги напътства, бяха послушни. Или просто уплашени? Дали са като хората? Защото и нас страховете ни държат под контрол, затова сме послушни. А когато се измъкваме от ограниченията, може би искаме чрез смелостта си да забравим и послушанието си, и страховете си?
Тогава изведнъж погледите ни се срещнаха. Малките не забелязваха нищо, но майка им видя, че ги гледам. Смело се втренчи в мен и този поглед ме смрази. Гледаше ме неотстъпно, а неподвижността ѝ беше едновременно самозащита и майсторско овладяване на ситуацията, нещо повече – величествен авторитет. Малките лудуваха безгрижно, а майка им с проницателен поглед се опитваше да предотврати опасността, при това с немалък успех.
Като мина известно време, вече не ме вълнуваше непосредствената гледка. Ситуацията извика всемира, вечността се сгъсти в бавно течащото време. И тогава започнах да виждам през очите на сляпото куче: стените, сложната мрежа от подземни тунели – цяла вселена, играещите в безгрижна сигурност малки слепи кученца и онзи странен голям непознат, който си мисли, че е успял да остане незабелязан. Тогава пространството и времето се сляха. Казват, че всяко пространствено измерение, което човек не е в състояние да обясни, преминава във времевата рамка, а може би е вярно и обратното – че всеки момент, който човек не е в състояние да интерпретира като време, може да премине в мрежата на пространството. Това е защитна и опростяваща трансформация, но също и приемливо обяснение на необяснимото.
Сякаш колонията от слепи кучета бе някогашната монашеска общност от манастира, която – въпреки че времето бе унищожило светата ѝ обител – все още бе привързана към мястото. Времето? То няма значение! Пространството? Победено е! Пространствено-времеви континуум? Не, време-пространствен поток!
Някогашните горди стени на църквата сега са станали руини, които едва личат над земята – може би пространствените елементи са се превърнали в слънчев часовник, указващ времето, или в самото време? Вместо хората, които някога са бързали насам-натам, тук днес живеят слепи кучета; тяхното жизнено пространство отражение на времето ли е? Дали отминаването на времето оформя пространството, в което живее колонията?
Внезапно с решително движение развалих магията, излизайки от сянката на стената в светлината. Приятелите ми, слепите кучета, изчезнаха за миг – ни малки, ни майка, ни шумотевица. Аз си бях отново аз, стените отново бяха пространство, пълзящата сянка отново бе времето.
Много неща се бяха променили. Ала, казват, колкото повече се променят нещата, толкова по-малко се променят всъщност.