Веднъж един практикуващ корейския будизъм изнесе лекция пред студенти. Започна, като им каза да използват мозъка си, да се доверяват на преценката си и да не приемат нищо безкритично. Освен това рече, че няма нужда от традиции, че важен е настоящият момент, че всичко се решава сега. След това изнесе хубава лекция за историята и принципите на корейския будизъм, която публиката прие с голямо задоволство. Времето му течеше към края си, но като добър лектор той подхвърли, че е донесъл някои предмети, които би искал да покаже, ако публиката все още има търпение. Разбира се, тя имаше търпение.

Той извади дървена камбана и обясни, че по традиция тя се използва за сигнализиране на началото на церемониите, демонстрирайки как трябва да се звъни с нея: камбаната трябва да се държи ето така и да се удря с пръчицата точно в такъв и такъв ритъм. Учениците слушаха и гледаха в захлас иначе изключително красивия инструмент, запленени от хилядолетните движения. След това лекторът ни сподели, че е донесъл наметалото на своя учител… „Да ви го покажа ли? – запита риторично, защото вече беше напълно омаял публиката си. – Тази мантия е направена от такъв и такъв материал, задължително трябва да е в този цвят. Нося я, когато преподавам. Трябва да се облича точно по следния начин: първо десният ръкав, после левият, а когато се съблича, трябва да се сгъне ето така…”

Презентацията имаше голям успех, а практическата демонстрация беше особено интересна. Но аз се замислих. Лекцията започна с посланието, че всеки трябва да се доверява на собствената си преценка и че няма нужда да приема нищо. Тезата бе приета от аудиторията, което веднага доведе до самоопровержение. Щом не трябва да приемате нищо, защо приехте тази теза? Съгласиха се колко е важна преценката, но безкритично приеха нейната важност, без да преценят правилността или неправилността на твърдението. Като духовна основа бе посочено, че няма нужда от традиция, валидно е само настоящето. След това беше изнесена лекция за историята на корейския будизъм с емпирични данни и исторически справки. За мен корейският будизъм е духовна традиция, която, разгледана в историческа перспектива, се оказва значима и в настоящия момент. Но ако традицията не е необходима и има значение само настоящият момент, защо да говорим за хилядолетната история на една духовна традиция? Черешката на тортата обаче беше представянето на предметите. Виждаше се, че дървената камбана се изработва по един и същ начин в продължение на векове, използва се по един и същ начин, удря се на едно и също място; движенията, ритъмът, целта – всички елементи са обвързани и определени от традицията. Щом не е нужна традицията, за какво е нужна дървената камбана? Ако традицията не значи нищо, тогава какво е предназначението на един древен далекоизточен култов инструмент насред днешна Европа?

Но най-много ми хареса частта с мантията на учителя. Няма традиция! – обаче наметалото трябва да се сгъне така и така, първо единият ръкав, после другият… Видях по одухотвореното лице на лектора как скъпата за него дреха пресъздаваше светостта и възвишената атмосфера на учението. Той знаеше, че хиляди и хиляди хора са я сгъвали по същия начин в продължение на хиляди години и че самите движения предизвикват нещо свещено. Защо тогава трябваше да твърди, че традицията е ненужна? Нима думите не бива да припокриват действията ни или обратно – действията ни да отразяват убежденията ни? Наред ли сте с главата? Ако той обяснява, че няма нужда от традиция, но прави всичко – учението, звъна на камбаната, сгъването – съгласно традицията, тогава едната страна греши. Все едно да кажа колко важна е традицията, но пренебрегвайки я, да върша всичко по собствена прищявка и каприз. Идеалният вариант е да призная съществуването и значението на традицията, да я почитам и да следвам нейните закони и обичаи. Човек може да се радва на благословиите на една духовна традиция, ако я култивира и ѝ служи.