Вярата е изключителен дар, както и много други дарове в живота: разумът, любовта, въздухът, слънчевите лъчи, надеждата и прозренията. Сред всички тях има дарове на природата, които са присъщи на живота, и духовни дарове, които по-скоро са присъщи на истинската същност на човека. Към първите спада например свежият въздух, който е толкова естествен, че го оценяваме едва когато страдаме от липсата му, а към вторите – разумът и вярата наред с много други неща. Вярата е един от най-мощните инструменти на човека. Както се казва, вярата е един от начините за духовно виждане, т.е. тя е далеч отвъд обсега на поверията и вероизповеданията.
Съществува локална и материална вяра, сектантска вяра, богобоязлива вяра, национална и идеологическа вяра, ограничена и условна вяра, случайна и съзнателно изградена вяра. Въпреки това всред многото видове вяра за най-сполучливо определение може да се счита духовната убеденост, чрез която човек се стреми да картографира метафизичната реалност. Такава просветена вяра трябва да бъде универсална.
Вярата е изключителна благословия; дори невярващият човек има вяра, дори атеистът се надява на утрото. Свещените източници заявяват, че Всевишният укрепва вярата на човека в това, което изповядва. Затова не е все едно в какво влагаме вярата си, не е все едно в какво и как вярваме. Вярата е изключително чувствителното умение на човека да напипва най-фината тъкан на съществуването.
Вярвам в източника, закрилника и сетното убежище на всичко.
Светът е прилив, следствие, което сочи обратно към своята причина. Съществуването има смисъл само ако има причина, източник, защото, ако съществуваше самò по себе си, тогава то би било източникът. Можем да констатираме, че съществуването съществува; а щом го има сега, значи има и източник, и бъдещо убежище. Приливът и отливът са съвместният танц на причината и следствието.
Вярвам във вечното съществуване на душата и в принадлежността ѝ към Бога.
Не става дума само за богословска вяра, декларираща, че душата съществува, а за всеобхватна почит към светостта на живота. Дали ще разглеждаме това чудо като божествена тайна, или като природна случайност, зависи от нашите разбирания. Но ако приемаме съществуването на съществуването, то оттук до приемането на светостта на съществуването има само една крачка. Това означава, че съществуването, душата и всичко, което е част от прилива, по своята същност принадлежи на Бога, на Абсолюта, на своя собствен източник. Тази свързаност е най-важното нещо.
Вярвам в светостта на живота и във възвишеното му призвание.
Отвъд съществуването като принцип, животът като емпиричен феномен е сакрален, животът е свещен. Смисълът на съществуването едва ли е, че живота го има заради смъртта. Човекът не е роден, за да страда и умира, възвишеното призвание е тайната на съществуването.
Вярвам в победата на светлината над тъмнината.
Когато в текста се казва: „Вярвам в победата на светлината над тъмнината”, всъщност се казва: „Вярвам в победата на вечността над тлението”. Защо да служим на преходните неща? Правили сме го толкова много пъти. Нека по-добре да служим на каузата на светлината над мрака.
Вярвам във възможността за пречистване и спасение.
Само че това изисква освобождаване на духовните сили и положителен завършек на съществуването. Най-напред е пречистването. Освобождавайки се от материалното влияние, ние изхвърляме баласта, който пречи на волния полет. След това е спасението, позитивното и прогресивно безсмъртие, т.е. вечното съществуване, изпълнено с истинско съдържание, разгръщащо се във все повече и повече нюанси.