Мирогледът е начин за тълкуване на Вселената и на човешкия субект в нея. Той обяснява съществуването на света, съществуването на човека и правилната – или неправилна, но приета – мотивация за поведение. Мирогледът е шаблон върху тъканта, от която всеки крои собствения си живот.
За автентичен мироглед приемаме архаичната парадигма в идиличното състояние на златната епоха, в атмосфера на целомъдрие и пълна хармония, когато е било невъзможно да се действа неправилно. Тогава все още е съществувала изначалната доброта на творенията, всичко е било близо до съвършеното. Кратката формулировка на архаичната парадигма гласи: Човекът е щастливото дете на Небесния Отец и Майката Земя. Не е било нужно да прави нищо за постигане на съвършенството, достатъчно е било просто да съществува. Автентичното съществуване легитимирало собствената си реалност.
Следващата парадигма е митичният мироглед, когато единната божествена хармония се разпада на дуалности и се появява концепцията за светското добро и зло. Сянката се появява редом със светлината и оттогава продължава митичната борба между тези две сили. Този дух на времето се отразява и днес в естествените явления, тъй като един от най-основните принципи на природата е равновесието. Не застинало неутрално равновесие, което на практика е безжизнено, а динамичен баланс, вибриращ между крайностите, който се постига постепенно и за по-дълъг период от време. В митичния светоглед сянката е присъща на светлината, а боговете и демоните са родственици. В този мироглед човек вече може и да допуска грешки, но все пак истината винаги побеждава.
Религиозната парадигма е следващата, която натоварва съвестта на човека с унаследеното грехопадение вместо с изконната му добродетел. На греха е отредена водеща роля и за опрощаването му не е достатъчно просто да съществуваш или постъпките ти да са правилни, а е необходимо изкупление. Изкуплението обаче е само за изкупените – следователно този светоглед изисква обвързаност с организирано вероизповедание. Някогашното приятелски настроено божество, живеещо близко до хората, сега се е превърнало в непристъпен и страшен Господ. Вместо на символичната идея за светлината и мрака човек трябва да се посвети на религиозни идеологии, което е чудесна възможност за сплашване и дискриминация. Утвърждаването на чувството за вина го натоварва с комплекс за малоценност, като по този начин той изпада от статута си на сътворец на всемира и почти автоматично попада в обреченото състояние на грешник.
В последно време религиозният светоглед, изглежда, е заменен от научната парадигма, която често е също толкова догматична, колкото и нейният предшественик. Този светоглед демистифицира човешкото виждане, като обяснява чудесата и заменя небесното призвание със земно оцеляване. Тази система се самоподдържа чрез манипулиране на нисшите човешки инстинкти; нейната идеология е съмнението, което, макар на пръв поглед да изглежда обещаващо, води до тежки последици, които можем да изпитаме сами. Думите на Арнолд Тойнби са по-актуални от когато и да е било: „XVIII век премахна религията, XIX век премахна Бога, XX век елиминира Човека. През XXI век е ред на самата Земя, което наистина би означавало край на човешката цивилизация”.
Криза на мирогледа настъпва, когато доверието в дадена парадигма се разклати. Днес живеем във време на такава загуба на доверие. Текущите епохи винаги са преход от един етап на историческо, социално и духовно развитие към друг. Дори и най-стабилните режими се оказват неустойчиви, гледани от дистанцията на времето, а империи, идеологии и системи, смятани за непоклатими, са изчезвали почти без следа. Същото важи и за личния живот: това, което е подходящо призори, може да не е уместно през нощта. Но дори в условията на толкова много промени си струва да открием неизменните, трайни опорни точки.