Мъдрост

Точното име на човешката раса е homo sapiens, интелигентен човек. Наред с другите му умения може би това го прави уникален – способността да мисли, разумът, саморефлексията. Трудно е да се реши разумът проклятие ли е или благословия, но дори по този въпрос можем да разсъждаваме единствено с помощта на разума, така че нека го считаме по-скоро за благословия.

Всяко нещо си има своето призвание, има причина и цел, които определят смисъла на съществуването му. Ето защо нещата, с които живеем, могат да бъдат използвани по предназначение, ала с тях може и да се злоупотреби, когато не се използват по предназначение. Разумът също има свое призвание, има цел, с която е даден на човека. А щом има призвание, можеш да живееш според него, но може и да го поругаеш.

Проблемът със злоупотребата на разума възниква, когато човек е достигнал съответното морално ниво. Дотогава ние използваме всяко наше умение, сякаш притежаването му се подразбира от само себе си и сякаш неговото призвание е да обслужва нуждите ни по наше желание. Инстинктивното същество не се заплита в мрежата на саморефлексията, наслаждава се на даровете на живота по първичен начин и се стреми да избегне неудобствата.

Това инстинктивно използване на разума, служещо на самосъхранението, и произтичащото от него самоутвърждаване и естествен егоизъм не може да се счита за истински човешки разум. Този сетивен, животински тип разум се проявява у всяко живо същество.

Първото човешко ниво на интелигентност е разсъдъкът и знанието. Желанието на човека за разбиране го води към запитване и изследване. Освен че събира опит, той се опитва и да прави заключения. Трупа информация и данни, стреми се рационално да си обясни иначе ирационалния живот – защото на живота по-скоро може да се гледа като на чудо и вълшебство, отколкото като на скучна обусловеност.

В най-добрия случай умът е хладен, независим, не се включва в изследването – въпреки че древните гърци вече са казали, че не само не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река, защото водата ѝ се променя, но дори и веднъж не можеш да стъпиш в една и съща река, понеже със стъпването ти в нея тя се е променила, вече не е същата. В XX век това бе изказано от квантовата теория: резултатът от наблюдението зависи от личността на наблюдателя. Тоест ти ще виждаш света такъв, какъвто искаш да го видиш. Вместо емпиризъм този вид ангажирано изследване може да се нарече по-скоро феноменология – не стерилен in vitro експеримент, а упражнение in vivo; жанрът му не е сухо аргументирано описание, а есе, наситено с емпатия. Когато се въвлечеш в житейската ситуация, която изучаваш, ще разбереш повече за нея.

Това невинаги се получава. Нас, хората, много ни бива в областта на данните, информацията и разума, но се препъваме в сферата на разпознаването, разбирането, прозрението, реализацията и мъдростта. Трябва да си признаем, че между знанието и мъдростта не е задължително да има връзка. Неграмотността не е непременно неквалифицираност. „Може би хората никога не са притежавали толкова много знания и в същото време да са били толкова безсъзнателни, както в наше време. Обременени с толкова много цели и в същото време безцелни, толкова разочаровани и въпреки това играчка на мечтите си. Това странно противоречие прониква в цялата ни съвременна наука и култура, но също и във философията, литературата и изкуствата ни.” (W. M. Urban: The Intelligible World 1929. p. 172.) Инстинктивен разум, проучващо знание, егоистичен интелект – до какво водят те? Сякаш всичко това е само елементарно използване на човешкия разум. Проучването злоупотреба ли е? Търсенето на истината лицемерие ли е? Разумът невежество ли е?

Човешкият интелект намира своето окончателно призвание в изследването на най-висшата реалност. Разграничаването на мимолетното от постоянното също е знание, но прозренията, произтичащи от него, вече спадат към обсега на мъдростта. Правилното разпознаване е по-важно от информацията, връзката е по-важна от данните, мъдростта е по-важна от разума. Защото истинската мъдрост е практическата способност да обичаш.