Древните гърци определят целта на човешкия живот като търсене на щастие. И оттогава почти всички са съгласни с тази формулировка: да, искам да съм щастлив! Да се задоволим ли с това мнение, или да потърсим друго решение? Заратустра например не се е стремял към щастие, а към осъществяване на своето призвание и въпреки усилията си, може да се каже, е бил щастлив. Буда определя края на страданието като цел на правилните стремежи на човека, но въпреки това не е изглеждал огорчен човек. Исус говори за достигане на небесното царство дори и с цената на истинско страдание, но е загърбил земното царство.

Ако гледаме на щастието като на цел, която трябва да постигнем, на мига го отдалечаваме на непостижимо разстояние. Боя се, че никога няма да настъпи моментът, когато всички предварително формулирани условия за нашето щастие ще бъдат налице. Въпреки че тревата на съседа изглежда винаги по-зелена, а утрешният ден и следващата цел или желан обект изглеждат по-удовлетворяващи, този вид очаквания обикновено не се сбъдват. Не е ли щастието като сянката ти? Колкото повече бягаш след нея, толкова повече тя бяга от теб? Ето защо мъдреците казват, че щастието не е цел, а следствие.

Следствие на какво? Може би на търсенето на щастие? Не, преди малко отхвърлихме тази възможност. Дали не е следствие от придобивки или притежания? Най-вероятно не. Може би е следствие от любов или от приятелство? Тези благородни човешки чувства несъмнено допринасят за щастието, но човешките взаимоотношения са променливи, така че не можем да считаме нашите чувства за източник на щастие. Тогава може би трябва да го свържем с действието или бездействието? Основен духовен закон е, че което човек иска да запази, изгубва го, а онова, което пуска, се връща при него… това вече е почти щастие. Дали изобщо търсим на правилното място? Трябва ли да свързваме щастието с външен източник? Материалният свят има своите граници – какво да очакваме от него? Дефиницията, според която щастие е, ако човек не страда твърде много, не е задоволителна дори за един роб на галера.

Ето защо е по-добре да потърсим щастието не вън, а по-скоро вътре. Мъдреците казват, че битието, съзнанието и щастието са изначалните характеристики на душата, независимо че в живота изпитваме точно обратното: мимолетност, невежество и нещастие. Това вдлъбнато огледало обаче показва колко важни са тези характеристики. Ако духовното ни същество е поначало щастливо, тогава трябва просто да извадим това качество на повърхността; нещо повече – да го оставим да преобладава. Когато се възстанови нашето изначално духовно състояние – независимо дали го наричаме просветление, освобождение, или спасение – достигнали сме източника на щастие. Тогава вече щастието не е чувство, а състояние на съзнанието, духовен начин да подхождаме към Вселената. Неговият източник е служенето към Бога, същността му е равноправната духовна визия, средството му е любовта, следствието му е удовлетворението. Това вече не е за начинаещи…

Според една индийска история амбициозното, но глупаво джудже се заема с много голяма задача: то се протяга, за да достигне и да си присвои Луната. Освен него всички други знаят, че опитът му поначало е обречен на провал, но то не се примирява. Такъв е и човекът, когато иска със сила да постигне най-високи резултати, вместо да изчака те да го споходят като благословия. Такива напразни опити са съдбата на губещите. Човек губи веднъж, ако не може да изпълни собствената си съдба, губи двойно, ако вреди на останалите. Губи тройно, ако, позовавайки се на трудното си детство, преживее неуспешна зрялост и се превърне в недоволен старец. Многократно губещ е този, който рухва жестоко под изпитанията на живота и не вижда сребърната подплата на облаците. Но най-големият губещ е този, който пропуска добродетелите и възможностите за честност, мъдрост и любов. Човекът е джудже, а Луната е далече – но не е недостижима.