– Какво да правя с лошите хора? – попита младежът. Искаше да остане невинен, с чисто сърце, да подхожда с чувство към цялата Вселена, но често се сблъскваше със злоба и въпреки че се опиваше да говори на езика на любовта, другите не го разбираха.
– Лош човек няма; най-много такъв, който не е в състояние да постъпи по друг начин в момента – отговори учителят му, който гледаше на света, на събитията и на себе си като познавач на големите тайни. И много неща му ставаха ясни от това.
– Разбирам, но все пак…
– Знам, не искам да казвам, че не преживяваме лоши неща, но мъдростта ни подсказва, че всичко в света си е на мястото – и доброто, и лошото. На теория, разбира се, няма добро и лошо, но на практика го изпитваме.
– Какво да правя тогава?
– Защити се! Да ти разкажа ли една история, свързана с това, или трябва да тръгваш?
– Не, никой не се тревожи за мен!
– Така, имало едно време една змия, при това много отровна, която хапела хората.
– Тази змия враг на Бога ли е била?
– Изчакай края на историята! Хората винаги гонели и преследвали змията, опитвайки се да я убият. Само че се бояли много и не смеели да се доближат до змийското гнездо. Веднъж оттам минал един светец.
– Истински светец?
– Да, и той непоколебимо продължавал да се доближава все повече и повече. Змията го попитала: „Теб не те ли е страх от мен?”. „Защо да се страхувам? – отвърнал светецът. –Пред Бога и ти, и аз сме души, ние двамата сме братя.”
Змията се учудила и докато слушала учението на светеца, сприятелила се с него. До такава степен, че накрая станала негов ученик. Разпитвала го, задавала му въпроси, учела и когато светецът поел по пътя си, змията продължила да прави духовните упражнения и да медитира. Тя разбрала, че не е добре да тормози хората, и бавно характерът ѝ се променил – от отровна змия се превърнала в питомно животно. А хората си рекли: „Виж ти, как се промени змията! Сега вече лесно можем да я заловим и да я убием!”. Започнали да я замерват с камъни и грабнали тояги, за да я пребият до смърт.
– Как?! Отровната змия се превърнала в питомно животно?
– Да, последвала съветите на учителя си и успяла да победи природата си. След година учителят се завърнал. Видял колко слаба е змията, тялото ѝ – цялото в рани и драскотини. „Какво ти се е случило?” – попитал светецът. „Ами промених се, от отровна змия станах питомно животно, но хората не го разбират и продължават да ме бият!” „Е! – отговорил гуру. – Вярно е, че ти казах да станеш по-добра и да не хапеш хората, но не съм ти забранявал да съскаш!”
– Значи и аз ли да съскам?
– Ако искаш да се защитиш, покажи силата си.
– Да се покажа силен?
– Да, отвън бъди силен, но отвътре в сърцето си остани мек!
– А не е ли възможно питомната змия да укроти хората?
– Аз вярвам в чудеса… – отвърна учителят и се замисли. Да, някога и той искаше да остане невинен, с чисто сърце, да подхожда с чувство към цялата Вселена, но често се сблъскваше със злоба и колкото и да се опитваше да говори на езика на любовта, други не го разбираха. Той избра съскането…