Къде да търси човек красотата? Религиозният я намира в божествената сфера, в самия Бог; философът – в света на идеите; естествоизпитателите – в биосферата. Влюбеният – в любимата си, тоест в човека; прагматикът – в целесъобразността, а чувственият човек – в удоволствията. Добре е казано, че колкото хора, толкова и представи за красота; и все пак сякаш зад специфичната красота стои общ идеал за красота. Красивото е сетивното единство в сетивната множественост. Мислителите са се опитвали да уловят универсалната красота, макар да трябва да признаем, че е трудно да се определи кое е красиво, по-лесно е да се определи какво харесват хората. Евтината журналистика се занимава с таблоидната красота, докато трайната, възвишена красота принадлежи на други сфери. Човекът с естетическа чувствителност инстинктивно и директно разпознава красотата, без специални закони или теории. Усещаме я, по-малко я разбираме, а още по-трудно можем да я обясним. Красотата винаги остава загадъчна.

Всъщност красотата не се възприема с ума, човек по-скоро я припознава. Както интелигентният разпознава интелигентността в своя събеседник, така може би и човекът, носещ в себе си красота, разпознава красотата чрез красотата. Докато мислим за красотата само рационално, много трудно можем да се удивяваме на нейната магия. Опознаване на красотата чрез красотата…

Съществува ли универсална красота? Има ли скрита отвъд явленията същност? Дали естетиката някога е била и може ли отново да бъде автентично средство за познание и просветление? Има ли абсолютна красота и добродетел, тоест съвършена естетика и етика или всичко е относително?

Ако светът бе възникнал просто от хаоса и ако би вървял просто към самоунищожение, ако не съдържаше в себе си някаква свръхестествена, божествена същност, тогава отговорът би бил категорично „не”. В свят, който върви към самоунищожение, красотата би била безсмислена прищявка; във влак, летящ към смъртта, би било все едно дали човек постъпва красиво, или грозно.

Но ако Вселената възниква от хармонията, ако отразява божествената воля и поначало е населена от множество в същността си истински, красиви и добри души, то тогава красотата непременно е оправдана. Красивото е другото име на съвършеното. Не бива да приемаме универсалността на красотата в материален или аритметичен, а в нравствен и интелектуален смисъл, защото тогава красивото ще бъде изражение на невидимото в признаци, които все пак могат да бъдат възприети от хората. Въпреки цялото си превъзходство изкуството без философия не може да удовлетвори човека, твърди Уилям Пейтън Кер, шотландски есеист от XIX век.

Един интересен експеримент – комплексната фотография – насочва към тази универсалност. Ако няколко портрета се снимат на една и съща фотографска плака или ако копираме няколко човешки лица едно върху друго, резултатът ще бъде един генеричен портрет, обобщен образ, в който характеристиките на отделните лица изчезват и се разкрива универсалната същност, типичните характеристики. Индивидуалните черти на лицето се размазват и в резултат от това получаваме универсална картина на най-добрите, най-общите и най-фините черти на субектите. Тоест индивидуалността и уникалността отстъпват и на преден план излиза универсалността, която сякаш обобщава чертите на отделните индивиди. Това е един от най-очевидните подходи. Така обобщеният портрет предполага, че има нещо същностно отвъд феноменалното. Но възможно е и друго – и това е по-малко очевидният прочит – че не Едното е съставено от множества, а че Едното се отразява в хиляди форми. Едно-единствено, считано за идеално лице, може да се отрази в чертите на хиляди хора, ала по-малко красивото не хвърля сянка върху идеалната красота. В океана има милиони капки и във всяка от тях се съдържа океанът.