В наши дни малко хора си водят дневник, въпреки че навремето дневникът е бил самостоятелен жанр и личните бележки често са прераствали в произведения с литературна стойност.
Дневникът не ограбва дните ни, макар че Слънцето отмерва и изчерпва живота ни. Да, то дава живот и подхранва, но и съкращава живота на човека с всеки свой залез. Казват, че някои неща вече са предопределени за нас още при раждането ни: такива са количеството радости, които можем да изпитаме в живота си, скърбите, които сме принудени да изтърпим, както и продължителността на живота ни.
Ти откъде би започнал дневника си, ако би се заел да пишеш? От началото? Не, това е твърде банално, всеки би започнал дневника си от началото: в началото бе тъмнина… Тогава може би от края? Но как би могло да се започне нещо от края? Ако си на края на нещо, защо ти е да го започваш? Би ли започнал от средата, in medias res? Внимавай средата да не стане посредственост… Тогава може би от златното сечение? Има милион възможности – но не, не започвай дневника си от самото начало, не започвай и от края, дори не и от средата; по-скоро започни във вечното време, в светия миг на вечността. Всичко, което е било в началото, ще бъде валидно и тогава; дори тук и сега се облагородяват в свещено място и време.
И какво би написал в дневника си? Най-съкровените си тайни – за да станат по-късно публични? Самопризнанията си или мнението си за другите? Нищо от това не е особено подобаващо; не е сигурно, че мястото му е на страниците на дневник.
Когато изгнаникът в Турция Келемен Микеш се обърнал с молба за помилване към императрица Мария Терезия, получил лаконичния отговор, че „от Турция връщане няма…”.
Или би напълнил дневника си с милиони ненужни подробности за това кога си станал, какво си закусвал и на кой автобус си се качил? За какво са тези ненужни съобщения? Най-гръмогласен е този, който няма какво да каже. Дневникът е мълчалив спътник, както книгата е единственият верен спътник: единствено книгата е безсмъртна.
Дневникът е за размисъл – да си запишеш това, което смяташ за важно, и това, което не смяташ за важно. В по-добри времена преживяванията са се заключвали в кутиите на паметта, но днес този носител вече е излязъл от употреба. По-добре е да запазваш впечатленията си в писмена форма, така че, когато десетилетия по-късно се запиташ какво се е случило в миналото, да има какво да си спомниш. Например би могъл да запишеш какво се случва по света. В легендарните времена отговорът на този въпрос бил, че в котела на живота душите омекват в огъня на времето. Това си струва да се запише, защото ще остане актуално завинаги. Можеш също да си запишеш кое е най-изненадващо в света? Може би това, че досега всички членове на всяко поколение преди нас са си отишли оттук, но ние въпреки това се държим така, сякаш тази закономерност не важи за нас. Въпросът кой е щастлив, дори не си струва да се задава, защото лесно би отговорил или написал, че никой не е; ала според верния отговор щастлив е този, който не е на чужда земя. Сравнено с топлината на дома, всяко удобство по време на пътуване изглежда незначително. Но задай на дневника си и въпроса: тогава какво трябва да правя? И верният отговор ще се появи буква по буква, а може вече и ти самият да го знаеш: трябва да се следва добрият пример. Защото, за да повлияеш на другите, личният пример е не само най-важното, а и единственото нещо.
Един ценен дневник ще ти даде отговор, дори и да не си го отворил. Понякога и самият той задава въпроси. Записва мислите ти, мирогледа ти, малко и теб самия. В този жанр можеш да бъдеш истинският себе си и прелиствайки назад, ще видиш откъде си тръгнал, къде си сега и ще можеш да отгатнеш накъде вървиш.