Според кратката дефиниция на речниците мистицизъм е „вяра в свръхестественото, в божественото, във възможността човек да влезе в пряк досег със свръхестествените сили”. А една от най-великите дефиниции за обучение е следната: предаване на същината на живота от живия на живия без използване на външни средства.
Коренът на думата мистицизъм, гръцката дума μυεῖν, се отнася до затваряне на очите, изключване на сетивното възприятие, което улеснява постигането на вътрешно просветление. В същото време се отнася и до безмълвието, тъй като тайните на мистицизма не бива да се разкриват пред непосветените. В по-тесен смисъл мистицизъм означава: култови действия и свързване с божественото, постигнато чрез духовните преживявания вследствие на тези действия.
В инструментариума на такива действия откриваме: култово хранене или постене, въздействия върху сетивата (еуфорична музика, танцуване), мистериите на посвещенията, въздействия върху психиката (ритуално къпане, физически самоизтезания, въздържание от сетивни стимули), опияняващи средства (благовония, упойващи вещества) или дори еротични очаквания (Богът като жених, свещено единение). Благородните начини за добиване на мистично преживяване са аскетизмът, съзерцанието и медитацията.
Но точно в разделни времена хората най-много злоупотребяват с мистичните преживявания, като по този начин компрометират един от последните бастиони на светостта. Погрешно твърдят, че мистичното е объркващо, тъмно и мъгливо, и използват дори благородните средства за постигане на неблагородни цели: астрологията – за намиране на партньор, мистицизма – за задоволяване на любопитството, Бога – за изпълнение на желанията си… Онези, които са вече преситени от материята, често прибягват до така наречените мистични средства. Шандор Вьорош казва: „Които стигнат до извора, берат букет от едни и същи цветя”. Шарлатаните многознайковци също говорят за „мистични” преживявания, само че те държат изкуствено цвете в ръцете си…
Казват, че мистицизмът се превръща в мироглед, когато отношението на човека към света придобие ново съдържание и по този начин се извършва трансформацията. След просветлението си великите хора винаги се връщат при другите, за да напътстват и служат.
Едно от върховните постижения на мистицизма е осъзнаването на собственото ти вечно съществуване, чрез което духовното надделява над непостоянното. Другото е усещането на единство с Вселената. Тогава разпадането на света на обект и субект престава и човек е в пълно съзнание, че битието му е органично свързано с всемира. Открива божественото влияние върху себе си и не действа като изолиран индивид, а като смирен, сътрудничещ инструмент на божествената воля. В състояние на пълно себеотдаване вече не емпиричният човек мисли, говори и действа, а духът и битието на всемира се изразяват чрез него. Такова състояние невинаги е разбираемо за външния свят и за съжаление, много хора злоупотребяват с доверието на другите.
Човек може да си помисли, че отвъд такива възвишени идеали едва ли може да съществува нещо друго. Но всички тези плодове на мистицизма са кисели джанки в сравнение с екстатичната мистерия на божествената любов, където вечното съществуване е само входният билет, съзнанието за единство е стъпало, което трябва да бъде преминато, а предаността, произтичаща от живата връзка с Бога, е едва началото. Школите на любовния мистицизъм обаче са толкова скрити, че често дори самите мистици не осъзнават тяхната значимост, какво да говорим за обикновените наблюдатели.
Въз основа на всичко това човек би си рекъл, че мистицизмът може да бъде преподаван, ала въобще не е така. Да чуеш за вечерята и да си сит – това са изживявания от съвсем различно естество. Докато се предава само информация, мистичната промяна няма да се случи. Кандидатът сам трябва да придобие прозренията, картината трябва да се сглоби в собственото му съзнание, необходими са лични преживявания.
Зрял художник ставаш чрез постоянство и консултации с майстор учител. Духовното съзряване също изисква постоянство и е препоръчително да се консултираш с учител. Добрият учител казва на кандидата всичко, което се отнася до него; останалото зависи от ученика. Учителят най-много може да създаде условия, с които да насърчи развитието на ученика си, но не може да живее вместо него. Зад този вид духовна грижа се крие истинска любов и добронамереност, които с времето ще задействат по-висшата прозорливост на ученика. Ето как в резултат на духовна трансформация търсачът може да стане практикуващ, после адепт, т.е. задълбочен, посветен познавач на темата. Ала след време пак трябва да си зададе саморазкриващия се въпрос: Адепте, какъв те направи Майсторът? Всеки сам дава отговора на този въпрос.