Про­низ­ва­що сту­де­на нощ, рано се стъм­ва, в парка почти няма хора. В таки­ва момен­ти всеки се оттег­ля в някое уютно кътче, взема си една топла напит­ка, раз­миш­ля­ва върху пре­ход­ност­та или чака полъ­ха на про­лет­та, която изглеж­да още тол­ко­ва далеч­на.

В сян­ка­та на гигант­с­ки­те дър­ве­та малка ком­па­ния от мъже и жени, въз­рас­т­ни и млади, са се запъ­ти­ли към едно от харес­ва­ни­те кът­че­та на парка. На пръв поглед зага­дъч­но се показ­ва само скал­на стена и ней­ни­те сенки, но като се прибли­жиш, глед­ка­та се раз­кри­ва – истин­с­ки мно­гоп­лас­тов ска­лен лаби­ринт, запле­те­на мрежа от отва­ря­щи се една в друга стаи, стъл­би, фон­та­ни и пло­щад­ки наблю­да­тел­ни­ци. Ком­па­ни­я­та спира зад изящ­на­та огра­да от кова­но желя­зо, хора­та заста­ват в кръг, наблю­да­вай­ки своя духо­вен водач. Идват от вън­ш­ния свят, но отвъд огра­да­та вече пре­об­ла­да­ва фино фил­т­ри­ра­на среда. Те осве­ща­ват дей­ност­та си, като пред­ла­гат пръ­чи­ца тамян. Тех­ни­ят духо­вен водач дава на всеки по една аро­мат­на пръ­чи­ца. Всеки запал­ва сво­я­та от общия пла­мък, сила­та на един-един­с­т­вен огън раз­пал­ва всич­ки­те.

Покрай огра­да­та, под храс­ти­те в земя­та заби­ват бла­го­вон­ни­те пръ­чи­ци, чието уха­ние се носи към небе­то. Кра­си­во пави­ра­ни­ят пло­щад е покрит навред със снеж­на киша. Сякаш пре­си­чай­ки леде­но море, те се плъз­гат към коло­на­да­та и заста­ват в кръг около орна­мен­та с моза­еч­на­та ман­да­ла.

Духов­ни­ят водач пода­ва тайно сък­ро­ви­ще на сто­я­щия до него спът­ник в лаби­рин­та; той скри­ва плахо лежа­що­то в длан­та му сък­ро­ви­ще така, че никой друг да не го вижда, а сетне го пре­да­ва на чове­ка, който стои до него. Сък­ро­ви­ще­то бавно мина­ва от длан в длан – камъ­кът на вре­ме­то. Върху голе­мия камък е изри­су­ван зна­кът на отми­на­ва­що­то време. Те вече са над­рас­на­ли прост­ран­с­т­во­то, оста­вяй­ки вън­ш­ния свят зад себе си; сега камъ­кът на вре­ме­то им дава в ръце­те ключа на веч­ност­та.

Един по един се изкач­ват пип­неш­ком в тъм­но­то по тясна вита стъл­ба. На пър­во­то ниво се стига до цен­т­рал­на­та зала със сво­дест таван, укра­сен с прост­ран­с­т­ве­но-пер­с­пек­тив­ни живо­пис­ни фасе­ти. Това е кре­пост­та Фер­ге­тю… Вода­чът им изра­вя от тор­ба­та си дър­вен пум­пал. Всич­ки го завър­тат един след друг върху пава­жа, пум­па­лът се върти за все­ки­го раз­лич­но… Сякаш и сами­ят живот е кръ­гов­рат; за един свър­ш­ва по-рано, за друг се върти без­п­ре­пят­с­тве­но, дълго и балан­си­ра­но. Про­дъл­жа­ват пътя си и сти­гат до малка пеще­ра, напо­до­бя­ва­ща същин­с­ки парак­лис, обозна­ча­ва­ща свято място за съзер­ца­ние. На сте­на­та има образ на све­тец – молещ се монах, пред кого­то всич­ки се покла­нят. При­на­сят жер­т­ва от тамян и с бла­го­у­хан­ния дим, изди­гащ се към небе­то, през коми­на на пеще­ра­та се въз­ди­га и тях­но­то съз­на­ние… Това е пеще­ра на свято изце­ле­ние; те при­емат бла­го­у­хан­но помаз­ва­не, молит­ва­та им за лече­ние и пре­чис­т­ва­не е била чута: капки от вода­та на живо­та се леят върху тях от висо­чи­на­та на коми­на.

Накрая въз­ли­зат на най-висо­ка­та тера­са; тук виж­дат небес­ни двор­ци и знаят, че са стиг­на­ли до небес­ни­те сфери. Поглеж­дат назад към изми­на­тия път и мириз­ма­та на кадил­ни­ци­те, раз­де­ля­щи прост­ран­с­т­во­то, се смес­ва с дима на изку­пи­тел­но­то бла­го­во­ние. В този небе­сен облак от бла­го­у­ха­ние пти­ца­та на душа­та раз­пер­ва криле – на връв се рее лъс­кав мета­лен албат­рос, ала сякаш лети от само себе си. Извес­т­но време пре­кар­ват във виси­ни­те, наслаж­да­вай­ки се на изви­ся­ва­не­то на духов­ния хори­зонт, след което бавно се завръ­щат от небе­то към земя­та, обрат­но към света. Както вели­ки­те – Буда, Зара­тус­т­ра, Исус – вина­ги се връ­щат в света, при хора­та, така и те потъ­ват обрат­но в света на ежед­не­ви­е­то. Но вече по раз­ли­чен начин: пре­одо­ле­ли прост­ран­с­т­во­то, овла­де­ли без­в­ре­ми­е­то, издиг­на­ли се в съз­на­ни­е­то си и въо­ръ­же­ни с небес­но­то посла­ние, с убе­де­ност­та и надеж­да­та, че лаби­рин­тът не е място, къде­то да се изгу­биш…