Пронизващо студена нощ, рано се стъмва, в парка почти няма хора. В такива моменти всеки се оттегля в някое уютно кътче, взема си една топла напитка, размишлява върху преходността или чака полъха на пролетта, която изглежда още толкова далечна.

В сянката на гигантските дървета малка компания от мъже и жени, възрастни и млади, са се запътили към едно от харесваните кътчета на парка. На пръв поглед загадъчно се показва само скална стена и нейните сенки, но като се приближиш, гледката се разкрива – истински многопластов скален лабиринт, заплетена мрежа от отварящи се една в друга стаи, стълби, фонтани и площадки наблюдателници. Компанията спира зад изящната ограда от ковано желязо, хората застават в кръг, наблюдавайки своя духовен водач. Идват от външния свят, но отвъд оградата вече преобладава фино филтрирана среда. Те освещават дейността си, като предлагат пръчица тамян. Техният духовен водач дава на всеки по една ароматна пръчица. Всеки запалва своята от общия пламък, силата на един-единствен огън разпалва всичките.

Покрай оградата, под храстите в земята забиват благовонните пръчици, чието ухание се носи към небето. Красиво павираният площад е покрит навред със снежна киша. Сякаш пресичайки ледено море, те се плъзгат към колонадата и застават в кръг около орнамента с мозаечната мандала.

Духовният водач подава тайно съкровище на стоящия до него спътник в лабиринта; той скрива плахо лежащото в дланта му съкровище така, че никой друг да не го вижда, а сетне го предава на човека, който стои до него. Съкровището бавно минава от длан в длан – камъкът на времето. Върху големия камък е изрисуван знакът на отминаващото време. Те вече са надраснали пространството, оставяйки външния свят зад себе си; сега камъкът на времето им дава в ръцете ключа на вечността.

Един по един се изкачват пипнешком в тъмното по тясна вита стълба. На първото ниво се стига до централната зала със сводест таван, украсен с пространствено-перспективни живописни фасети. Това е крепостта Фергетю… Водачът им изравя от торбата си дървен пумпал. Всички го завъртат един след друг върху паважа, пумпалът се върти за всекиго различно… Сякаш и самият живот е кръговрат; за един свършва по-рано, за друг се върти безпрепятствено, дълго и балансирано. Продължават пътя си и стигат до малка пещера, наподобяваща същински параклис, обозначаваща свято място за съзерцание. На стената има образ на светец – молещ се монах, пред когото всички се покланят. Принасят жертва от тамян и с благоуханния дим, издигащ се към небето, през комина на пещерата се въздига и тяхното съзнание… Това е пещера на свято изцеление; те приемат благоуханно помазване, молитвата им за лечение и пречистване е била чута: капки от водата на живота се леят върху тях от височината на комина.

Накрая възлизат на най-високата тераса; тук виждат небесни дворци и знаят, че са стигнали до небесните сфери. Поглеждат назад към изминатия път и миризмата на кадилниците, разделящи пространството, се смесва с дима на изкупителното благовоние. В този небесен облак от благоухание птицата на душата разперва криле – на връв се рее лъскав метален албатрос, ала сякаш лети от само себе си. Известно време прекарват във висините, наслаждавайки се на извисяването на духовния хоризонт, след което бавно се завръщат от небето към земята, обратно към света. Както великите – Буда, Заратустра, Исус – винаги се връщат в света, при хората, така и те потъват обратно в света на ежедневието. Но вече по различен начин: преодолели пространството, овладели безвремието, издигнали се в съзнанието си и въоръжени с небесното послание, с убедеността и надеждата, че лабиринтът не е място, където да се изгубиш…