Ако все още имаме въп­ро­си в този свят на неси­гур­ност, нека фор­му­ли­ра­ме отно­во два! Каква е кос­ми­чес­ка­та или мета­фи­зич­на­та пер­с­пек­ти­ва на зем­но­то битие за инди­ви­да и за чове­чес­т­во­то като цяло? Каква е роля­та на рели­ги­я­та в пост­мо­дер­на­та епоха? Лако­нич­ни­ят отго­вор е: Раз­пад и въз­не­се­ние; и изход…

Раз­пад и въз­не­се­ние

Чове­кът стои вце­пе­нен, като ома­гьо­са­на мишка-пляч­ка пред хип­но­ти­зи­ра­щия взор на зми­я­та време, очак­вай­ки сво­я­та гибел. Неза­ви­си­мо от при­вид­но без­г­риж­на­та дей­ност или трес­ка­во­то усър­дие, неза­ви­си­мо от радост­та от смя­на­та на мяс­то­то из тази сма­ли­ла се пла­не­та, умс­т­ве­но и духов­но чове­кът стои пре­дим­но на едно място. Както сума­то­ха­та, така и вце­пе­не­но­то без­дейс­т­вие са стра­те­гии за избяг­ва­не на раз­па­да. Ала ако Все­ле­на­та върви към уни­що­же­ние, кос­ми­чес­ки­ят кораб Земя и хора­та, пъту­ва­щи на него, също не са изклю­че­ние от този закон. Про­пи­ле­ни­ят живот води до раз­пад. За раз­ли­ка от тази кон­цеп­ция на мате­ри­а­лиз­ма за фатал­но­то уни­що­же­ние, духов­ност­та пред­ла­га съв­сем раз­лич­ни пер­с­пек­ти­ви. Неоп­ла­то­ни­кът Пло­тин напри­мер заявя­ва в „Ене­а­ди­те”: „Живо­тът е енер­ги­я­та на духа” (VI.9.17), „енер­ги­я­та на Добро­то, обгра­де­но от духа” (VI.7.21.6), така че с право можем да при­емем за въз­ви­ше­на­та зада­ча на живо­та завръ­ща­не­то към този по-висш духо­вен поря­дък. Нуме­ний цити­ра Ами­ний, учи­те­ля на Пло­тин: „Не тяло­то я завла­дя­ва (душа­та), а по-скоро тя го завла­дя­ва; тя не е като в чувал в тяло­то, а по-скоро тяло­то е в душа­та”. (Пло­тин: De nat. hom. 3.8.600.3) Тази хиля­до­лет­на мисъл резо­ни­ра с мне­ни­е­то на индийс­кия учи­тел Свами Виве­ка­нан­да, спо­ред който чове­кът е по-скоро душа с тяло, откол­ко­то просто тяло, което поня­ко­га има и душа.

Изход

Човек сякаш е попад­нал в капан. Или в безиз­ход­ност, което е още по-жес­то­ка струк­ту­ра от лаби­рин­та. Целта на лаби­рин­та не е да се изгу­бим, а да стиг­нем до цен­тъ­ра, до осъ­щес­т­вя­ва­ща­та се там тран­с­фор­ма­ция и да изле­зем отно­во на сво­бо­да, но вече като по-завър­ше­ни хора, като полу­чи­ли посве­ще­ние побе­ди­те­ли на пър­вич­ния страх от мрака.

В лаби­рин­та пър­ва­та зада­ча е уве­ре­но и смело да след­ваш пътя докрай. Вто­ра­та и може би най-страш­на­та зада­ча е да стиг­неш до цен­тъ­ра. Един­с­т­ве­но­то призва­ние на цен­тъ­ра е да дове­де хора­та до раз­ре­ша­ва­не на соб­с­тве­ни­те им вът­реш­ни обър­к­ва­ния, стра­хо­ве и спо­та­ен мрак. Тук чове­кът ще изви­ка в тъм­ни­на­та – в тъм­ни­на­та на соб­с­тве­но­то си под­съз­на­ние – че няма нито чудо­ви­ща, нито демо­ни, а само свет­ли­на. Раз­би­ра се, насред лаби­рин­та това е просто надеж­да, а не убе­де­ност. То става реал­ност, кога­то човек поеме обрат­но навън, и дър­жей­ки в ръка­та си злат­на­та нишка на божес­т­ве­но­то про­ви­де­ние, изми­на­вай­ки пътя в обрат­на посо­ка, отно­во наме­ри днев­на­та свет­ли­на. Това е тре­та­та зада­ча на лаби­рин­та. Тога­ва изпъл­не­на­та с надеж­да фраза Няма тъм­ни­на! се превръ­ща в реал­ност и чове­кът, пре­ро­ден, отно­во се връща със сво­и­те прозре­ния и реа­ли­за­ции към по-добро­то си аз, към самия себе си. Това е едно въз­ви­ше­но посве­ще­ние…

Като цяло рели­ги­я­та би тряб­ва­ло да играе тази роля на изход. Не да е общес­т­ве­но­по­лез­на, не да поема граж­дан­с­ка роля, не да се грижи за кул­тур­ни­те цен­нос­ти или просто за нрав­с­т­ве­но­то обра­зо­ва­ние, а да раз­кри­ва мета­фи­зи­чес­ка­та реал­ност и да пома­га на прак­ти­ку­ва­щи­те да дости­гат целта си. Тази зада­ча е валид­на и в пост­мо­дер­на­та епоха.