Ако все още имаме въпроси в този свят на несигурност, нека формулираме отново два! Каква е космическата или метафизичната перспектива на земното битие за индивида и за човечеството като цяло? Каква е ролята на религията в постмодерната епоха? Лаконичният отговор е: Разпад и възнесение; и изход…

Разпад и възнесение

Човекът стои вцепенен, като омагьосана мишка-плячка пред хипнотизиращия взор на змията време, очаквайки своята гибел. Независимо от привидно безгрижната дейност или трескавото усърдие, независимо от радостта от смяната на мястото из тази смалила се планета, умствено и духовно човекът стои предимно на едно място. Както суматохата, така и вцепененото бездействие са стратегии за избягване на разпада. Ала ако Вселената върви към унищожение, космическият кораб Земя и хората, пътуващи на него, също не са изключение от този закон. Пропиленият живот води до разпад. За разлика от тази концепция на материализма за фаталното унищожение, духовността предлага съвсем различни перспективи. Неоплатоникът Плотин например заявява в „Енеадите”: „Животът е енергията на духа” (VI.9.17), „енергията на Доброто, обградено от духа” (VI.7.21.6), така че с право можем да приемем за възвишената задача на живота завръщането към този по-висш духовен порядък. Нумений цитира Аминий, учителя на Плотин: „Не тялото я завладява (душата), а по-скоро тя го завладява; тя не е като в чувал в тялото, а по-скоро тялото е в душата”. (Плотин: De nat. hom. 3.8.600.3) Тази хилядолетна мисъл резонира с мнението на индийския учител Свами Вивекананда, според който човекът е по-скоро душа с тяло, отколкото просто тяло, което понякога има и душа.

Изход

Човек сякаш е попаднал в капан. Или в безизходност, което е още по-жестока структура от лабиринта. Целта на лабиринта не е да се изгубим, а да стигнем до центъра, до осъществяващата се там трансформация и да излезем отново на свобода, но вече като по-завършени хора, като получили посвещение победители на първичния страх от мрака.

В лабиринта първата задача е уверено и смело да следваш пътя докрай. Втората и може би най-страшната задача е да стигнеш до центъра. Единственото призвание на центъра е да доведе хората до разрешаване на собствените им вътрешни обърквания, страхове и спотаен мрак. Тук човекът ще извика в тъмнината – в тъмнината на собственото си подсъзнание – че няма нито чудовища, нито демони, а само светлина. Разбира се, насред лабиринта това е просто надежда, а не убеденост. То става реалност, когато човек поеме обратно навън, и държейки в ръката си златната нишка на божественото провидение, изминавайки пътя в обратна посока, отново намери дневната светлина. Това е третата задача на лабиринта. Тогава изпълнената с надежда фраза Няма тъмнина! се превръща в реалност и човекът, прероден, отново се връща със своите прозрения и реализации към по-доброто си аз, към самия себе си. Това е едно възвишено посвещение…

Като цяло религията би трябвало да играе тази роля на изход. Не да е общественополезна, не да поема гражданска роля, не да се грижи за културните ценности или просто за нравственото образование, а да разкрива метафизическата реалност и да помага на практикуващите да достигат целта си. Тази задача е валидна и в постмодерната епоха.