Общоизвестно религиозно учение е, че Бог е създал човека по Свой образ и подобие. Въз основа на това не би трябвало да говорим за човекоподобен Божи образ, а за богоподобен човешки образ. Ако приемем този произход, бихме могли да кажем също, че човекът е малък бог или епигон на Бога.
Възникват обаче някои проблеми, например грешността и несъвършенството на човека. Човекът, склонен към подражание, е или несполучливо копие на един идеален Бог, или реалистично копие на един несъвършен Създател. Хиндуисткото обяснение на сътворението се противопоставя на това почти богохулно тълкувание. Според тайните учения Създателят разбрал, че човекът не може да оцелее без Него, затова влязъл в тялото му като спътник, прислонил се там и го придружава в три негови системи – сетивата, ума и сърцето, и в трите му състояния – будност, сънуване и дълбок сън без сънища. Доста изненадваща е мисълта на Таулер, един от значимите мистици на Средновековието, тъй като според него Бог иска да обитава най-висшите способности – паметта, интелекта и волята – за да може да ги управлява по божествен начин. „Това е истинската Му обител и място, където действа. Ето къде трябва да Го търсим, ако наистина искаме да Го намерим, и то по-най-бързия начин.”
Тези две противоположни обяснения на сътворението показват безпомощността на човека, откъсването му от първичната хармония, но и факта, че епигонът не е оставен сам. В митовете на класическите гърци епигоните са герои, синове на седемте шампиони, паднали под Тива, които започват отмъстителна борба десет години след изгубената обсада и побеждават според пророчеството, получено в Делфи.
Днес обаче класическата епоха е отминала и героичните епигони са се превърнали в епигонски герои – потомци, които не могат да израснат до величието на своите предшественици. Като цяло и днешният човек е подобен епигон – епигонът на Бога. Характерна за епигона е имитацията без добавяне на нови стойности. Този вид алтернативен живот се разпространява като зараза; много от тях са псевдокласически, имитиращи псевдоживот, а робското повторение на формата, лишена от преживяване, кънти от празнота.
Разбира се, нека признаем, че всъщност човек всичко получава, научава или овладява; много малко черти са изначало негови. Но получил тези дарове, трябва да живееш собствения си живот. Не е задължително поредицата от стереотипни житейски ситуации да остава празна имитация. Епигонството е неизползвана възможност, като неоткъснат плод. Неосъзнатият, носещ се по течението живот е един вид живот на краставица – човек бавно загнива и започва да нагарча. Такъв латентен живот, ръководен почти единствено от биологичните функции, даже не можем да наречем епигонство, защото липсват модели за подражание, а дори и способност за подражание.
Активният, енергичен, но безтегловен живот е епигонство на ниско ниво, когато човек живее привидно активно, следвайки диктата на половинчатото знание и модата, но в действителност просто преповтаря. Измамниците, самозванците, мошениците очакват успех, като играят ролята на някого другиго. Понякога имитират живота му с голям ентусиазъм, но вместо да живеят, стигат до оцеляването, защото фалшивите неща със сигурност се разнищват.
Съзнателно поетият отговорен живот е сериозна стъпка към героичното епигонство. В крайна сметка винаги е имало архетипни житейски ситуации, дори те да не могат да бъдат всякога разпознати, и повечето хора придобиват в тях честни, автентични преживявания и дават адекватни отговори на предизвикателствата. Автентичният епигон може да бъде например алтер его, двойник или персонаж от мистериозна пиеса, ако напълно се идентифицира с избрания от него модел за подражание. Гьоте го е формулирал така: „… и душите участват в Божията радост като сили, които на драго сърце си сътрудничат с Него. Работата по сътворението ще бъде поверена на тях. Човекът не е нищо друго освен диалог между Бог и природата и този диалог на други планети със сигурност е по-възвишен”.