… разхождам се във вътрешността на катедралата. Размерите спират дъха. По средата – истински бароков балдахин, разкошният покрив се извисява върху преплетени вълнообразни дъбови колони. Светлината прониква през прозорците на абсидата и се отразява в главния кораб през огромна корона, божествен венец от лъчи – изключително ефектна светлинна магия и универсален символ. Навсякъде мрамор…
Вдясно от входа зад дебела стъклена стена в първия страничен параклис стои статуята на статуите: Пиета… Гледам я поне половин час хипнотизиран. Статуята е удивително пропорционална, с пирамидална структура и поразително пластична. Това не е нито камък, нито мрамор, а божествен дъх.
Мария е млада. Лицето ѝ не е гневно, не е питащо, а по-скоро леко тъжно. Сякаш възрастната Богородица е претърпяла метаморфоза и се е превърнала във вечен образец на вярващия. В крайна сметка като майка едва ли би могла да изтърпи мъчителното разпятие на сина си. Мария, майсторът скулптор или наблюдаващият посетител би трябвало да умрат на място при такова грубо нарушение на времевите природни закони, каквото е смъртта на сина за майката.
Необяснимата раздяла, напускането на душата и последната поразителна прегръдка на тялото са представени по невероятно изразителен начин. Дошъл е от скута ѝ – и за последно пак тя го поема в скута си. Майчиният скут и смъртта на тялото…
В сравнение със силното тяло на Мария, нежната, грациозна глава е непропорционално малка, което също внушава нещо детско. Главата ѝ е наклонена на една страна – Мария медитира. Лицето ѝ е студено, сълзите ѝ вече са пресъхнали – или още не са избликнали? Ръката ѝ – с най-благородното движение на скулптура, което някога е било изваяно или ще бъде – сякаш показва: Ето го човека – мъртъв…
Почти се усеща тежестта на мъртвото тяло, сякаш е наистина от камък. Лицето на Христос едва се вижда – но то не би и могло да изрази по-добре от отпуснатите ръце и крака сполитащата тялото смърт. Ръката на Христос не сочи наникъде, тя е увиснала. Нозете му обаче са толкова пластични и светлината играе така живо върху мрамора… и все пак животът се е вкаменил, болката цяла е застинала в мрамора.
В същото време материалът, обработен от дланите на майстора, като че се е преобразил и ръката пада с ефирна лекота като перо. А може би не е мъртъв, може би просто спи, сладко си почива? Този преход и метаморфоза между живота и смъртта, духа и материята, размахът на скулптурата и сковаността на трупа е истинската материално-духовна трансформация.
Раздялата ме кара да се замисля: ами ако аз бях на мястото на Мария? Ако най-свидният ми човек лежеше мъртъв в скута ми…? Въпреки че го държа в обятията си, вече не е същото… Бих го прегърнал, бих го притиснал, бих го завъртял във въздуха – но той вече не помръдва. Може би на мястото на Мария бих се бунтувал, бих се гневил или бих умрял след моя любим. Животът за Мария вече не е живот. Единственият изход е възнесението, последният акорд на земния живот. Каква любов е тази, която понася дори и смъртта?!
Кой всъщност е по-важният момент в творбата: смъртта на Божия човек или оцеляването на Богородица? Кой е по-важният персонаж – мъртвият Христос или ни живата, ни мъртва Мария? Движението на невероятно фината ѝ ръка е отпуснато с безпомощно примирение – но в същото време сякаш е знак, скрита покана? Дори нозете на мъртвия Христос да бяха истински, не биха могли да са по-живи. Танцуващият в магическата светлина мрамор е по-жив от живата плът. При все това смъртта му, заминаването му са неотменими и окончателни. Душата му вече е напуснала, тялото му също се изплъзва бавно от скута на Мария – и това е нейният сетен жест: Ето, тръгва си!
Освен предела на човешките чувства възниква и една друга граница – границата на човешките способности. Тази творба е извън границите на осъществимото. Такава творба изисква невъобразима гениалност. Каква жар, благородна страст, сила, визия и майсторство са били нужни, и то на двадесет и пет годишна възраст?! Гений от такъв порядък си пробива път и при всички положения излиза наяве. Тази творба надхвърля границите на човешките постижения като цяло и по своята значимост, смисъл, простота и монументалност, красота и жизненост; тя е едно от най-красивите произведения на света.
Статуята ми проговори лично, изваяните фигури оживяха. Не разбираш, когато си млад; това трябва да се види и преживее с помъдряла глава. На по-стари години всеки вече познава болката и страданието; така можем да разберем поне нещичко от посланието.