Казват, че всяка от цивилизациите на златната епоха си е определяла свой център на света – център, около който всичко се върти, спрямо който всичко може да бъде изчислено, който е бил отправна точка не само за физическите разстояния, но и в духовните и моралните измерения. И на Изток, и на Запад са се опитвали да дефинират същността на Абсолюта, Бога или Съзнанието; енигматичната и точно затова удачна формулировка е, че центърът на Съзнанието е навсякъде, а периферията – никъде. Тази окултна дефиниция е формулирана от Николай Кузански и Джордано Бруно. Казват, че в чистия духовен живот няма периферия, навсякъде е само център. Но не е лесно да се живее в този център. Понякога е борба, друг път е уморително, изискващо много жертви; вярно, дава и награди в изобилие. В центъра не можеш да се скриеш, там има непрекъснато духовно излагане. Изискванията на задачите надрастват човека, но силата за решаването им също му е дадена.

За монаха Йоан Колов разказват, че отишъл в Скитската пустиня при възрастен отец от Тива и останал там. Отецът взел една суха пръчка, забил я в земята и казал: „Всеки ден я поливай с една кофа вода, докато даде плод!”. Но водата била много далеч от тях; той тръгвал за вода надвечер и се връщал на сутринта. След три години обаче дървото оживяло и дало плод. Възрастният отец взел плодовете, занесъл ги в църквата и казал на братята: „Вземете и яжте – това е плодът на смирението!”.

Тази класическа история на пустинните отци ни отвежда в страната на древното монашество, Египет, в ранния период на древното християнство, V век след Христа, когато аскети, оттеглили се от света, са търсели спасение в самотата на пустинята. Въпреки че живеели далече от всичко, те се чувствали насред всичко. И историята многократно отразява въпроса за центъра: Египет като източник на древната култура; пръчката като жезъл на пастира или аскета, обозначаващ центъра на света; и вярата като неизменната Полярна звезда в индивидуалния космос, около която се върти човешката вселена.

Не е лесно да се намери центърът на света, но още по-трудно е да се обозначи. Първата задача – намирането – предполага изследване и откриване, което не е малко постижение. Ала другата задача – посочването – е действие от по-висок порядък, което предполага знание, познаване на висшата реалност, както и отдаденост и дори жертвоготовност при поемането на тежката отговорност. А изглежда толкова просто – един забит прът… Но quis, quando, quo modo et cur? – не е все едно кой, кога, по какъв начин и защо ще забие този прът. Вярно е, че и пастирската тояга показва центъра на света, и тя става универсален символ в ръцете на пастирите на душите. Скиптърът е също пръчка, бастунът на аскета е също пръчка, гръбначният стълб е също прът, планината, издигаща се насред света, дървото на живота или дървото на света са също пръти. Всички те указват центъра на света…

А щом е важен отвън, то центърът е важен и отвътре. Човекът не е човек без вътрешната си скелетна система, нито без вътрешното дърво на света в своя духовен организъм. Човек се познава по своите идеали; идеалите определят духовния стандарт, вътрешните му опорни точки.

За днешния свят казват, че е изгубил центъра си. „Модерно” означава „без център”. Ако изтрием единствения и категоричен център или ако изберем прекалено много мними центрове – и двете ще доведат до загуба на фокус. Човек се изгубва в гората от мними центрове точно толкова, колкото и в пустиня без изходна точка.