Отбранителен призив, който не призовава към положително упражняване на справедливост, а по-скоро към избягване на нейната противоположност. Освен това той не изисква незабавно спиране или прекратяване, а предупреждава по един по-търпелив, пасивен начин. Така че това не е офанзивата на моралните борци, а защитната, избягваща техника на тези, които се стремят към съвършенство. При това призивът има както активен, така и ретроактивен аспект: несправедливостта трябва да се избягва и като извършител, и като жертва.
Най-добре е напълно да премахнем моделите на несправедливост от собственото си поведение, което, естествено, изисква много добър стандарт. Навремето стандартът на мерните единици е бил прикрепен към стената на кметството; бил е например железен прът със стандартна дължина един лакът. И всеки е можел да настрои измервателната си рейка спрямо този прът. Истината също би трябвало да има подобен еталон. Защото, ако истината беше различна за всекиго, тогава всичко щеше да е относително и не бихме намерили мярката. Както казват, светската истина е само условност, но Абсолютната истина е норма!
Ако ни сполети несправедливост, можем да я изтърпим като съдбовно събитие, можем да я приемем като вид компенсация на кармата. Става въпрос не за безпринципно приемане, а за мъдър мироглед и прозорливост; по такъв начин нанесената ни несправедливост става безтегловна и губи острието си. Добре знаем, че всичко се случва с причина; така че на пръв поглед несправедливото житейско събитие също не е без причина, а осъзнаването и мъдрото приемане на този факт всъщност елиминират претърпяната несправедливост или по-точно произтичащата от нея дисхармония.
Справедливост е да прилагам истината спрямо себе си и спрямо другите. В това неизбежно често фигурира и преценката, присъдата, правосъдието. Правенето на преценка само по себе си не бива да бъде отхвърляно, тъй като нощта е тъмна и черна, а денят е светъл и сияен – това не е присъда, а факт. Също така има справедливи и несправедливи, реални и нереални ситуации, които не е престъпление да бъдат назовани с имената си. Истината има своето присъщо морално съдържание, но правосъдието също има своите правила. Човек не може да бъде несправедливо правдив. Минимално изискване е безпристрастието, ала още по-важно е представянето на по-висш принцип, пред който по-дребните истини са принудени да сведат глава.
Не е лесно да се избегне несправедливостта дори и в името на справедливостта. Но дали съществува ситуация, в която справедливостта трябва да бъде избегната или по-скоро надрасната? Справедливостта често е жестока именно защото измерва реакцията пропорционално на действието. Истината по своята същност е безлична, тя не непременно е състрадателна. Любовта обаче по самата си същност е лична – дори и понякога да не е напълно справедлива. Милостта при всички случаи е отвъд пределите на справедливостта.
В същото време несправедливостта е неистина, дори недействителност, защото тя не отразява действителността, а само някакво изкривяване. Не е достатъчно да се избягват фалша или лъжата, трябва да се избягва и недействителността, тоест заблудата, причинена от илюзията. Затова и молитвата казва: Води ме от нереалното към реалното!
Важно е да се знае, че илюзията също има определена реалност, тъй като съществува. Тогава как може да се избегнат недействителността и заблудата? Като се издигнем на по-високо ниво на съзнание. Така можем да избегнем всичко, което не отговаря на стандартите на истинската реалност. Отбранителното на пръв поглед предупреждение всъщност насърчава достигането на по-високо ниво на съзнание, а не просто отричането на несправедливостта. Следователно избягването на несправедливостта и на неистината е призив съм един автентичен живот.