Вали. Дъждът казва много. Ако е тих и нежен, той говори за благословията на плодородието; ако е бурен и разтърсва дърветата, тогава проявява своята сила на унищожението. Сякаш знае всичко за живота, но и за смъртта. Предвечното начало е замислено във вода, в океана на битието, а краят на света на много места е предсказан в огън, вода и порой.

Вали. Сега е оловният безспирен, дребен, но упорит дъждец. Няма ни светкавица, ни гръм; и облак не се вижда, защото цялото небе е един голям облак. Пределът му е неизвестен, толкова е огромен, че покрива небосвода. Слънцето може да бъде скрито и от малък облак, ала всъщност то никога не бива покрито наистина. Облакът препречва моето виждане, но не и Слънцето. Научил съм, че и с Истината е така. Илюзията само я забулва, обаче не може да я погълне.

Вали. Стоя на верандата на манастира и се взирам в двора. Под стрехите съм защитен, на сухо. Манастирът е убежище, свято място, където хората намират закрила. От дъжда, от вятъра, от бурята, от живота. Дълго време си мислех, че само добрите идват по светите места; по-късно научих, че и силите на сянката се стичат към извора. Всеки иска да черпи от извора – както доброто, така и лошото. Въпреки че, ако се задълбочиш достатъчно, ще видиш, че няма добро и лошо, има само добро. Но на повърхността съществуват и едното, и другото. Едни действат по един начин, други по друг.

Вали. Аз стоя под заслона на стряхата, но моят наставник медитира пред малкото светилище в двора. Седи под дъжда на тясно килимче и съзерцава непоколебим. От доста време наблюдавам неговата безстрашна смелост – как практикува с отдаденост, сякаш е вкаменен. Не се интересува от комфорта, като че дори не усеща неудобство. Знам, че мястото ми е до него, но не съм в състояние да събера сили. Ако учителят медитира в дъжда, какво може да стори ученикът? Знам единствения правилен отговор, но нямам сили. Взирам се в неговата непоколебимост. Добрият учител винаги учи дори когато нищо не казва, дори когато нищо не прави. Научих, че първо трябва да внимаваш по време на обучението, а след това – че трябва да внимаваш винаги, защото няма пропиляно време.

Той вече посочи моята слабост, без да е казал и дума. Седи там като напомняне; без да изисква, без да принуждава – досущ като малък личен паметник. Вечният човек се прекланя пред светлината, а неговата непоколебимост я олицетворява, той наистина е обърнал гръб на света. Радост, мъка – знам, на него му е все едно. Безброй пъти съм виждал уравновесеността му, или по-скоро святото му безразличие. И аз съм учил, че което се издига – пада, че разбирателството завършва с разединение, че всичко е нетрайно; но той илюстрира теорията. Неговият пример винаги е много убедителен. Той е един от малкото, които живеят така, както говорят. Мнозина умеят да казват и да слушат големи неща, но малцина са тези, които го правят толкова дълбоко и смислено като него.

Вали. Треперя, побиват ме тръпки от студ. Най-сетне се предавам. Откога чакам този миг! Няма килимче, няма наметало, дъждът не спира и не бих казал, че изведнъж съм се сдобил с повече сили. Ала не мога да постъпя по друг начин, не мога да устоя повече на това магнетично привличане, тръгвам към него. В шумоленето на дъжда може би не се чуват моите прокрадващи се стъпки, пък и не искам да забележи, че съм застанал зад него. Наблюдавам него, а той наблюдава същността си. Виждам как мократа му тънка риза е залепнала за кожата на едното му рамо и докато диша, тук-таме влажният плат се отпуска, а другаде отново залепва за кожата му. Пръските на дъжда бавно попиват съпротивата ми, гледката и привличането ме приковават към двора, но аз не заставам пред светилището, а зад учителя си. Очевидно урокът, който иска да ми предаде, не е да се измокря до кости, а пътят на духовното израстване.

Вали. Сега вече и аз стоя под дъжда. Още не ми е съвсем безразлично, още ми е приятно колко съм силен и упорит, но и това чувство ще отмине и ще остане само плодоносният дъжд.