– Представи си – каза приятелят ми, – че сега ще слезем от тази каруца, ще потърсим извора и изведнъж ще се освободим от всичките си страхове. Някакви безделници чакат там, на завоя, където склонът вече се скрива от листата на дърветата; те искат да се качат на каруцата. Макар това да е завоят, където, ако слезеш, няма да има повече страх, виждаш, че винаги има и качващи се… И не си мисли, че не знаят; знаят много добре, но човекът си е такъв – силно прегръща дървото, викайки: пусни ме, пусни ме!
Аз слушах, не исках да съм като прегръщащите и викащите, но малко се боях. Не ми бе леко на сърцето. Вярно е, че безстрашието е далеч от мен, безразсъден пък въобще не бих могъл да се нарека, смелостта не е моя характерна черта. Да посмея ли да стъпя извън добре познатите граници на живота си? Въпреки че понякога страховете ми ме задушават, все пак, като си ги познавам, ми дават и сигурност. Да, все още се държа за тях.
– Хайде, Бог да те благослови! – каза приятелят ми на каруцаря, който безмълвно поклати глава, без дори да се обърне към нас, докато слизахме. – Ела, изворът е ей там, хайде да вървим! – и ускори стъпките си, а аз едва можех да го настигам. И говореше:
– Ако слезеш тук, можеш да се отървеш от всичките си стари приятели, твоите страхове, които отдавна те преследват, появяват се отново и отново и те следват, искаш или не, все ходят по стъпките ти. Колко пъти си мислил, че си успял да избягаш от тях, ала при следващата стъпка си осъзнавал, че все още не си се отървал. Точно това, от което си искал да се избавиш най-много, те следва непрестанно.
– Да, за съжаление, неведнъж съм имал това чувство – казах тихо под товара на истината.
– Но забелязал ли си, че онези твои страхове, които вече не те плашат, незабележимо са се изпарили! – ентусиазира се приятелят ми, а аз бях по-скоро апатичен. Обяснението му не ме грабна особено, започнах да разсъждавам и се зачудих дали не ме е страх да изгубя страховете си?
– Но тази игра е такава – някои хора излизат от нея, други тъкмо сега се присъединяват. Едва ли забелязват с какво се наемат – и продължи да говори ентусиазирано. Гласът му омекна в приятно бъбрене и съпровождаше ритъма на разходката ни, десен, ляв, напред, отново… Мислите ми бяха съвсем другаде, сякаш бяха изостанали от вървящото ми към извора тяло.
„Ужасът… когато студеният допир пропълзява по гърба ми и натискът в гърдите ми спира дъха. Тялото проявява критични реакции: зениците се разширяват, кръвното налягане се вдига, сърдечният ритъм се учестява и се потя с онази ужасна студена пот. И всичко това не е, за да видя по-добре аварийния изход или да мога да скоча, а само да може още по-добре да проникне в мен ужасът през по-широко отворените ми очи, и вместо да скочат, краката ми напълно да се вкоренят в земята. Да завибрира учестеният ми пулс заедно с пулсирането на страха, да поема задъхано студения му и горчив мирис…”
– Ти въобще слушаш ли? Вземи тази тояга, ще ти е от полза при изкачването! – заръча приятелят ми и малко, но съвсем малко ме изкара от унеса ми.
– Разбира се, да му се не види! – казах по-скоро на себе си, отколкото на него…
„Страхът има нужда от нови и нови роби. Ако някой от старите се опита да избяга, старае се да го върне. На тези, които се стремят да се справят, затяга задушаващия каиш. Не пуска старите и събира, вербува нови. Страхът е сключил с мен кръвен съюз; нанесъл ми е рана, през нея изсмуква кръвта ми и бавно ме унищожава, като по този начин неговата същност прониква в мен, пропива я напълно. Сграбчил е самата същина на живота ми и е станал част от мен. Всеки удар на сърцето ми изтласква навред във вените ми заразната му отрова. Пропит съм с горчивата отрова на страха… страхът е цирей върху душата…”
– Ела, тук е изворът, пий! Страховете ти ще свършат! Няма вече безпокойство, само радостта на душата… – И говореше ли, говореше, бавно разтваряйки вътрешния ужас.