Гръцкият термин мета- се използва като префикс към словосъчетания и с него се обозначава промяната и модификацията на сложни понятия, а освен това придава на даденото нещо или понятие значението „заедно”, „общо” или „трансцендентно, надхвърлено”. Трансцендентността, свързана с комуникацията, води до такова специфично разширяване на значението, че комуникацията се превръща в метакомуникация. Известно е, че методът на общуване, който не е съзнателно стимулиран и приеман, казва много повече от съзнателно прилагания обмен на информация – вербално-когнитивната комуникация е отговорна едва за няколко процента от предаването на съобщението, което в около осемдесет процента става чрез жестове, интонация и лични впечатления. Това също потвърждава древната мъдрост, че невидимите неща са много по-важни от видимите.

Тази невидима същност се отнася до метафизиката, чиито области са онтологията, космологията, философската антропология и теологията. Метафизиката може да се разглежда като основна наклонност на човека, като необходим компонент, предопределящ неговата човешка природа, тъй като битието, съзнанието и чувствата, които са основните измерения на човека, носят в себе си магично и метафизично съдържание. Метафизиката е метафилософия, понеже според основната интерпретация на философията тя е наука за познанието, или любов към мъдростта, а следователно не е самата мъдрост. Метафизиката изследва и се взира в същността на съществуването, Вселената, човека и трансцендентното същество и теоретичното изследване трябва да бъде допълнено от практиката на живота.

Изкуството пък се състои в това, че загатва, изразява, препраща, използвайки символичен, метафоричен език и дори кодове, които кръжат около темата в особен танц и запленяват достатъчно вдъхновения приемник. Можем да кажем, че метафизиката е не друго, а финият преход от знанията и опита, свързани с „обективния” свят на явленията, към фактите и събитията на неразгадаемия свръхсубективен свят на идеите. Макар светът на физиката да владее вниманието ни дълго време, при все това натрупването на физически знания не носи умиротворение, чувство за вътрешна сигурност и удовлетворение. И когато търсещият човек започне да наднича зад булото на явленията, започва метафизическата трансформация. Неговите енергии, работещи във и за света на материята, бавно прехвърлят фокуса си, а силата му, носеща дотогава ограничения, липси и привидности, поражда нови, необичайни резултати.

Обръщайки гръб на ограничения свят, ние се хвърляме в безкрайния океан. Божиите очи са върху нас, Той ни наблюдава. Привидно сигурните неща не осигуряват истинска закрила. По тази причина оставяме зад себе си средата, която сега е толкова осезаема, и се хвърляме в безкрайното. Да скочиш в океана, не е лесно; отдалечаваш се от сушата, оставяйки зад себе си материята, която сме се опитвали да контролираме. Резултатът от този скок може да изглежда много несигурен, а сушата, от друга страна, изглежда толкова сигурна и стабилна. Ала понеже е преходна и ефимерна, трябва да се откъснем от материята и да скочим в безкрая. Колко смела стъпка! Да се поверим напълно на капризите на безкрая, е смел скок от осезаемото към безмерното! (Свами Б. Р. Шридхар)

Това е описание на първите стъпки на метафизичната метаморфоза в тълкуване на един от мистичните светци от близкото минало, учителя в бенгалската бхакти традиция Свами Шридхар. Проектирайки такъв вид лични преживявания върху целия хоризонт на човешкото духовно развитие, мнозина очакват метафизиката да преоформи мирогледа им и да приспособи парадигмата им към дадения световен цикъл. Дори първата стъпка от видимото към по-значимото невидимо би била огромен скок в развитието на човешкото съзнание.