Човекът е социално същество. Ние основно се определяме чрез взаимоотношенията си. Всички сме синове на нашите бащи и дъщери на нашите майки, потомци на предшествениците си и предшественици на потомците си. Поради тази взаимосвързаност обикновено изпитваме най-големите радости в компанията на хората, но също така и най-големите страдания. Най-често инструменти на нашите разочарования са любимите ни близки, ала може би онези наши събратя, които се стремим да избягваме, ще бъдат стимулатори за най-значимите ни прозрения…
Има желани и приятни компании, дори мечтани връзки, а има и натрапени ситуации и неизбежни спътници, които са по-скоро неприятни. Не искаме дори за минута да останем без компанията на любимия ни човек, докато други са ни направо досадни.
Човешките отношения, изглежда, са направени по някакъв вечен модел; навярно приятелството и враждата, обичта и омразата съществуват като принципи, а нашите социални взаимоотношения са оформени въз основа на тях. За да можем искрено, автентично и ефективно да общуваме с другите, трябва първо задълбочено да опознаем себе си, да осъзнаем реакциите си, да разберем действията си и след това да овладеем ответа си.
Затова е вярна поговорката: вгледай се в себе си и ще разбереш другите, вгледай се в другите и ще разбереш себе си… Човекът е за нас огледало; ние не чупим огледалото – този мистичен инструмент за виждане на реалността – а се оглеждаме в него. И кое е това, което харесваме или не харесваме в нашите събратя? Да, именно нещата, които сме или дори които не сме самите ние. Подобното се привлича, ала в същото време противоположностите се привличат и отблъскват едновременно. А човешките отношения, щом отразяват принципи, могат да предизвикат и божествени отношения. И точно както понякога търсим близостта на нашите ближни, пък друг път се стремим да избягваме всеки, връзката ни с божественото може да бъде също толкова противоречива. Ако човек живее самотно, мечтае за компания; ако има компания, тогава му трябва самота. Кой може да разбере това?
Трябва да осъзнаем, че общуването не е безусловно също както и танцуването не е безусловно, защото както не можем да танцуваме без музика, така и не можем да общуваме, без да откликнем на поканата. Музиката е вибрацията на всемира, а поканата е божественият зов. Ако не отговориш на поканата, няма проблем; но тогава не се оплаквай, че никой не танцува с теб.
Често търсим компания, за да се слеем, да станем невидими в тълпата. Друг път човек търси подкрепа, публика, а не общност. Но да си партнираш, без да правиш жертви, е изключително егоистично. И въпреки че понякога ни е нужна стадната сигурност, която ни дава компанията, нека осъзнаем, че невинаги можем да се крием зад някого другиго и да се позоваваме на някого другиго. Трябва да можем да съществуваме и сами; тогава може би и човешките ни взаимоотношения ще придобият друго качество. Разбира се, много е добре да имаш спътници, сигурни опорни точки; всъщност е невъзможно да живееш без тях. Но тези опори са различни. Всеки, който не иска да израстваш, всъщност те дърпа надолу.
Принципно ние се свързваме на три нива: по-ниско, равноправно и по-високо. Потокът и комуникацията между двама души също се развиват според дадения начин на свързване. Енергията тече от по-високото ниво към по-ниското.
С кого си заслужава да се бориш? Не с по-силен от теб противник, защото със сигурност ще загубиш. Недостойно е да се изправиш и срещу по-слаб, защото там със сигурност ще победиш. Значи остава равностойният противник; но пък защо ти е да се бориш с него, като можете и да се сприятелите?
Независимо че хората живеят в социални отношения, мнозина от тях при все това се чувстват изоставени и самотни. Може би защото искат да общуват със собствените си блянове, а не с отсрещния човек.