Толкова типичното за мъгливия Албион атлантическо време: силен вятър, припръскващ ситен дъждец, мрачно небе – и няколко непоколебими пътници. Вятърът се вкопчва в палтата и в напразно опънатия чадър, сякаш духът на мястото иска да държи всеки настрана. Смело, ала същевременно с уважение те приближават към мястото. Оградата, канавката, всички препятствия само им помагат да обърнат още по-голямо внимание на свещеното за тях място.
Спират извън оградата и вдишват атмосферата. Не само сегашната, наситена с облаци, вятър и дъжд, а възвишената, вълнуваща, великолепна вечна атмосфера. Едничък дъх – и преминават от този свят в земите на вечното съществуване. Навлизат в обозначената зона и най-напред обикалят мястото, както се движи Слънцето, както минава времето, както вървят боговете. Стълбовете ги зоват, но те не бързат да се втурнат натам, където и ангелите биха се бояли да пристъпят. Отнема доста минути, за да обиколят пръстена от стотици малки, изпъкнали маркировъчни камъни – една обиколка е като цял един жизнен цикъл, от раждането до преминаването.
Природата бавно си възвръща коравите стълбове: някои от тях са наклонени, по страните им е плъзнал мраморно-многоцветен лишей, смарагдовата трева се опитва да ги покрие. Не спира да вали.
Досега са се движили мълчаливо, без да продумат, а сега навлизат в святото място. Пристъпват през първия, най-външен кръг от тесни стълбове и се спират в третата зона, зад вторите малко по-дебели колони. Тук има наредени 16 стълба, издигащи се на две педи над нивото на земята, върховете им са червени – особен, грабващ вниманието знак. Броят на водещите колони е точно какъвто трябва: дванадесет на брой са месеците и апостолите, а четири е въплъщението на пространствено-времевия континуум – така годишният цикъл е пълен. Който притежава времето, притежава всичко.
Подредени са в съответствие с небосклона и четиримата стъпват на стълбовете, обозначаващи кардиналните посоки. Помежду им остават доста празни колони… Гледат се един друг за няколко мига, осъществявайки мистично единение. Независимо че са далеч един от друг, ръцете им сякаш се свързват, а сърцата им се докосват. Мантрата отеква като магия, стълбовете и земята почти се разтърсват, докато те произнасят молитвата: Нека има благоденствие, мир, изобилие, благословии…
Три мига, не повече, прекарват върху стълбовете, сетне слизат и затварят кръга по-тясно. Събират се по средата от север и юг, от изток и запад.
Насред кръга над нивото на земята се издига естествена скала, предоставяйки се сама за жертвен камък и олтар. Появяват се и реквизитите: цветя между тревите, вода във вдлъбнатините на скалата, самите те са донесли огън и благоухания – тук се срещат небето и земята…
Молят се, опрени един до друг. Дотук може да се стигне само в братство. Няма начинаещ, напреднал и майстор; да, по принцип има, но задачата сплотява всички в едно. Не са тръгнали от паркинга, не са излезли от колата, не са дошли от 2500 километра, а са оставили конете си в подножието на хълма и вървят по вечния път, във вечното време. Добре ушитото облекло се разнищва, палтото се превръща в наметало, ризата – в рицарско одеяние, а човекът също се променя: тук вече се моли не самият той, а душата му, неговата вечна страна.
В името на Огъня и Водата! В името на Камъка и Клоните! В името на Деня и Нощта!
О, мой Господи, силен като огъня! Нека думите ми отразяват мислите ми и нека мислите ми отразяват думите ми! Аз казвам Истината, Истината казвам, Истината казвам! В хода на учението ми дните и нощите се сливат в едно. Нека никога не забравя онова, което съм научил за най-висшата Истина! Нека никога не забравя най-висшия идеал! Благослови ме, Господи, със силата да мога да стигна до Теб! Господи, помогни ми!
В името на Човека и Бога! В името на Земята и Небето!
Водата се плиска, огънят искри, димът от благоуханието и звукът на молитвата се въздигат към небето. Братска прегръдка в края на молитвата – и макар да не е по изгрев, Светлината отново побеждава, защото измежду облаците се прокрадват лъчи и неспирният дъжд секва. Променя се посоката на вятъра, променят се и участниците. Тръгват си като различни хора, за да се измъкнат от магията… Отново обикалят стълбовете, правейки прощален кръг около мястото на церемонията. Движат се в пространството, но вървят из всемира; жертват във времето, но жънат плодовете на своята жертва във вечността.
Бавно се откъсват от измерението на вечността, връщат се във външния свят, към старите си пътища, сякаш нищо не се е случило. Но нещо безвъзвратно се е променило в тях, около тях и чрез тях.