Някои казват, че през земния си живот ние танцуваме върху потъващ кораб. Но какъв е този безумен danse macabre? Дали човек удавя скръбта от живота или от преходността в танца на смъртта? Мнозина вече са откроили дилемата: какво би направил, ако разбереш, че страдаш от смъртоносна болест, или ако знаеш, че ти остава само един ден живот? Двата крайни избора са: от една страна, отчаяното бързане да поправиш всичките си грешки и да изплатиш всичките си дългове, а от друга – безумният танц, когато давиш безполезността си в мрачни забави. Но има и трето решение, при което нищо не се променя – живееш както преди, без бързане, без опиянение. Това е решение за тези, които се надяват на най-доброто, но се подготвят за най-лошото; които живеят, сякаш това е сетният им ден, но се подготвят за вечността.
Пространството в делвата си остава на мястото дори ако делвата бъде занесена другаде, тъй като само делвата се е преместила, а не пространството. Делвата, съдържаща в себе си пространството, може и да се счупи на парчета, ала пространството остава непокътнато и не се унищожава заедно с делвата. Душата е подобна на пространството. (Брахма Бинду Упанишад, 13)
Оптимистът казва, че живеем във възможно най-добрия свят, а песимистът отговаря: за съжаление, е така, само по-лошо ще става. Що се отнася до ситуацията, това може и да е вярно. Удовлетвореността обаче очевидно не зависи от външната ситуация, а по-скоро от вътрешното убеждение. Хората не страдат от това как стоят нещата, а от начина, по който ги оценяват. Оплакваш се, че нямаш обувки, докато не срещнеш някого, който няма крака…
Затова няма нужда да се занимаваме с променяне на света, а с усъвършенстване на вътрешната си ценностна система. При всички положения ни влияят различни импулси, но какви отговори можем да им дадем? Вярно ли е, че светът отразява като ехо това, което извикваме в него? Не е нужно да вярваш или да разсъждаваш върху това, просто пробвай.
Но възниква сериозен морален въпрос: щом светът потъва, възможно ли е да се направи нещо против това? Ако според великите закони на Вселената една система трябва да се разпадне, за да започне нова организация, тогава отговорността наистина би паднала върху този, който пречи на разпада, защото това би забавило обновлението.
Може и да не сме в състояние да повлияем пряко върху съдбата на Вселената – тоест ситуацията е такава, каквато е – но можем да усъвършенстваме собственото си отношение. Щом не можем да променим големите тенденции, тогава нека действаме на малки стъпки! Толкова много хора работят върху разрушаването на света; нека ние по-скоро се ангажираме да съхраняваме ценностите! Независимо че светът потъва – или казано по-научно, върви към ентропия – все още си струва да служим на въздигането, изграждането и просветлението. Седем качества водят към успех: смелост, търпение, дисциплина, чистота, състрадание, красноречие и ненавреждане. Нужно е обаче и да изследваме при какви условия можем да реагираме по такъв начин. Можем ли да сме смели в трудни ситуации; можем ли да останем смирени, когато ни свърши търпението? Какво ни подтиква към дисциплина, имаме ли нужда от чистота, можем ли да живеем със състрадание? Склонни ли сме да държим на думата си и носим ли мир със себе си?
Целта на духовния живот е да овладее съзнателния аз, докато целта на духовната любов е да отдаде този овладян съзнателен аз на Бога. Естествената позиция на душата е принадлежност към Бога, а нейното изначално призвание е радостно да служи на божествената хармония. Тази част е лесна, трудното е овладяването и побеждаването на ума.