Колко трудно е да улучиш истината! В началото и малката стъпка ни се вижда голяма, а по-късно и голямата стъпка вече почти няма видими признаци. Казват, че в духовното развитие има три основни етапа. Начинаещият е усърден, но има малко опит и слаба вяра. Той се вкопчва във формалностите, защото от тях вече разбира нещо, ала все още съвсем малко долавя за същината.
Напредналият вече има знания и опит, задълбочил е своята вяра, учи се сам, но е способен да учи и води и другите. Вярно следва формалностите, които се изпълват с все повече и по-дълбок смисъл. Ясно вижда разликата между наивния човек и онзи, който трябва да се избягва, а също така разпознава и духовното величие.
Човекът на развитото, завършеното ниво вече не вижда разлики, у всекиго усеща вечната духовна идентичност; добро и лошо, светлина и сянка са престанали да съществуват за него. Изпитва свещено безразличие към нещата от живота, затова за околните е трудно да разбират и търпят такъв човек. Той е скрито съкровище, пример и идеал, който едва малцина могат да разпознаят и последват. Дори и да спазва формалностите, прави го само, за да не смущава другите, макар често именно затова да се държи необичайно или скандално, та да не бъде обезпокояван от тях…
Учителят седеше на брега на реката. Ядеше риба с голямо спокойствие. Отделяше месото от костите, които плюеше с дълбока убеденост в баланса на Вселената. Около него вече имаше малка купчина, защото си хапваше с добър апетит.
Един от учениците му се зададе в далечината. Приближаваше бавно, плахо, със сведена глава. Учителят още отдалеч го бе забелязал, но се престори, че не го вижда. Ученикът измерваше разстоянието, за да види дали не би стигнал още по-бавно по заобиколния път. Когато дойде до него, той се поклони, както подобава, и поздрави учителя си.
– О, учителю, моля те, приеми моето преклонение!
Учителят го погледна и видя, че нещо му тежи на душата.
– Радвам се, че дойде! Но кажи честно, какво те мъчи?
При тези думи той взе нова хапка в уста и виждайки смущението на своя ученик, продължи да дъвче.
– Учителю! Вече от два месеца съм твой ученик! Знам колко много уважение и покорство ти дължа, но съм изпълнен със съмнения!
– Виж ти! Какво не е наред? – попита учителят с престорена изненада.
– Ами ти ме научи, че всеки живот е свещен. Тревата, дървото, цветето, животните, човекът и приказните същества – всичките са носители на божествената святост.
– Виждам, че си научил урока, прав си! – прекъсна го учителят след една голяма хапка.
– И също така ме научи, че не бива да отнемаме живота на нито едно живо същество, при това само, за да си напълним стомасите.
– Правилно! Вече напредваш много добре в духовните науки!
– Но тогава как така ти ядеш риба? Тук нещо не е наред! – най-сетне изтърси ученикът съмнението, което му тежеше на сърцето.
– Виж, сине, може и да си прав. И аз не съм съвършен – каза учителят замислен.
Дотогава ученикът стоеше със сведени очи, а сега погледна учителя с облекчение. И видя как учителят му майсторски изплю последната рибена кост във водата на реката.
И о, чудо, костта потъна под водата, но само след миг от нея рибата оживя, преметна се весело във въздуха и отплува.
– Имаш ли още въпроси, сине? – попита учителят. А ученикът стоеше на брега със сведени очи, от които се ронеха сълзи.