Крематориум на брега на океана. Тук водата е синкава, зеленикава, тюркоазена, вълниста, тъмна и хилядоцветна. Привидно е спокойна, но казват, че течението е коварно и след известно време дори добри плувци не могат да излязат на брега. Още по-опасно е, ако вода попадне в ушите ти – може дори да доведе до фатално заболяване. Но тревата, слънцето и добрата компания те карат да забравяш опасностите. Разбира се, забравата или лекотата на живота пред дверите на рая, на мястото за кремация, е само илюзия. Тук човек не забравя, а помни. Погребалната клада е истинско олицетворение на отминаването. Всичко някога отминава.

Движението е голямо, хората умират. Огънят на три-четири клади вече е запален, един труп и семейството му чакат, други двама току-що са донесени. Погребалните шествия често идват с музикален съпровод до брега – може да се каже до брода, където душата преминава от този свят в отвъдния. Децата хвърлят цветя и монети пред шествието, та да съпътства изобилие последния път на покойника. Най-големият син придружава шествието облечен в бели одежди, с обръсната глава в знак на траур. Минувачите по улицата се спират, но само за миг, а сетне, сякаш прогонили мисълта за отминаването, забързват по работата си. Трупът се увива в жълта плащеница, изписана с имената на Бога, което помага на душата в пътуването ѝ към отвъдното. Гирлянди от цветя, ароматни пръчици, звуци… Мъжете вдигат на раменете си подобната на стълба носилка от бамбукови пръчки, подсилена с въжета от кокосови влакна, и шествието поема. Може би мислят как днес все още те носят носилката, но утре може би ще носят тях. Предизвикващо размисъл, нещо повече, покъртително, ала все пак празнично е това шествие.

Най-накрая поставят мъртвеца на брега, вдигайки го от носилката. Близките внимателно го вземат на ръце, нагазват до колене в океана, окъпват го за последен път в святата вода, след което го поставят на кладата. Пиедесталът стига до кръста, отдолу са дървените трупи, над тях – клони и съчки. Всички роднини и близки носят по парче дърво за кремацията, но и местните гробари помагат. Трупът е изцяло покрит с дърва.

Заради естеството на работата си гробарите донякъде са считани за недокосваеми поради нечистота на ритуала, но последователите на обредите, вършещи се с лявата ръка, ги почитат много. Казва се, че както великите светци, така и убийците и крематорите имат големи сили, защото знаят много за мистерията на живота и смъртта… Само по себе си обаче притежаването на големи сили, което е въпрос на количество, не е достатъчно; нужни са чистота, извисеност и святост – което вече е въпрос на качество.

За по-заможните има по-големи клади, при други церемонията изглежда бедна: едва неколцина роднини, по-малка клада, по-малко дърва; ала огънят си е огън, неизменно пречиства и помага на душата да отлети в рая. Опечалено момче ритуално пали кладата от стиска слама, което напомня за преходността на тялото, но и за вечното съществуване на душата. Някои участват в церемонията с дълбока болка, а други със свещено равнодушие. После огънят запалва кладата, дървата пращят, пламъците облизват трупа. Гледката как трупът реагира на огъня, топлината и пламъците, е само за хора със здрави нерви. Димът от кремацията понякога излита към небето, а друг път връхлита стоящите около кладата.

Тук трябва да погледнеш на смъртта по-различно, не както си мислил дотогава. Хората не скърбят, траурът означава нещо друго за тях. За траките казват, че дори са се радвали на смъртта, защото са виждали в нея връзката с вечния живот, но са плачели при раждането на дете, защото с това то е направило първите си стъпки по пътя на страданието. Смъртта и умирането са просто обратното на живота и раждането; едното състояние следва другото. Земният живот не е еднократна и неповторима възможност, а етап от жизнения цикъл самсара. Раждане, болест, старост и смърт са неизбежните страдания на земното съществуване, но душата, вечният индивид, е безсмъртна.