Къде може да се скрие нещо най-добре? Явно там, където никой не би го потърсил. Онова, което оставяш отгоре на масата, никой не смята, че е тайно или че си струва да се крие. Еднакво не забелязваш и скритото, и онова, което е пред самите ти очи – и това важи не само за предметите. Трябва да можеш да четеш между редовете, тогава истината по-лесно излиза наяве. Там е променящата думите мимикрия, когато всичко означава нещо различно от казаното.

Влиятелен индийски колекционер е казал, че се опитва да държи далеч големите аукционни къщи възможно най-дълго, защото така почистващият персонал няма да има представа какви ценности забърсва от прах всеки ден под формата на скулптури или артефакти. Това също е мимикрия, превръщаща изключителното в обикновено, криеща съкровища пред самите ни очи.

Разбира се, в един карнавален свят важи и обратното: безстойностното се въздига на мястото на благородното, а вулгарното е поставено на пиедестала на изключителното. Така че наистина не е лесно да се разпознае стойността на нещата. Това важи за оценяването на предметите, но също и за оценяването на хората, за преценка на истинността на новините, а дори и за неприкосновеността на историческите табута. Кой би се осмелил да постави под въпрос догмите на дадена парадигма, потвърждавана безкритично от всеки? Подобно нещо би било ерес и въпреки че не живеем в Средновековието, често и днес е подложено на преследване…

Овидий заявява: „Границите на Рим и на Империята са едно и също”. (Фасти I. 85) Твърдението, което привидно изразява единност, принадлежност и органична хомогенност, може да бъде и диагноза за фатална болест. Това е като обърната наопаки ръкавица: ако подплатата е обърната отвън и пръстите на ръкавицата са смачкани, дори и най-елегантният аксесоар се свежда до неизползваема топка. Разбира се, вярно е, че в мрежата на метафизичното съзнание всичко е свързано с всичко и в пространствено-времевия континуум едва ли можем да говорим за начало и край, но историята не мисли в теоретични категории, а в сурови реалности и ако центърът и границата се объркат, това може да доведе до трагични последици. Мимикрията в тази историческа ситуация може да бъде двупосочна: или периферията се адаптира към качеството на центъра, или центърът става провинциален. Последното е обратна и принудителна мимикрия, когато по-добрият е принуден да се приспособи към по-нисшия, а съвършеното избледнява в посредственост.

Златна култура, велика култура, култура, субкултура, мултикултура – вариации на една и съща тема. Древният свят е бил пълен със златни култури: Египет, Месопотамия, Индия, Китай, Южна Америка. Повечето от тях са се обръщали към миналото и от негова перспектива са изживявали настоящето, така че почти не са показвали динамични характеристики. Ето защо можем да кажем, че в древността се е мислело за хилядолетия напред, за разлика от днешното забързано време, в което трудно може да се гледа дори и с няколко години напред. Днешният западен светоглед се самоопределя от гледна точка на бъдещето; той иска да постига целите си, затова е силен и динамичен; ала това е характеристика на начинаещите. Концепцията за целите обаче не се основава на особено високи идеали: в допълнение към познатото ни до втръсване зловещо триединство власт – ресурси – влияние, идеалът на научното познание и прагматизмът на комфортния живот преобладават като мотивиращи фактори.

Освен това липсва висше призвание, един вид метафизична цел, въпреки че човекът практически е постигнал всичко на материално ниво и му остава да завладее само една област: областта на духа, на душата, на съзнанието. Можем да дефинираме това като духовна хиперкултура, висше призвание, което всъщност е отражение на духовната формула.

Защото идеята владее човека, тя управлява поведението му, тя е истинското съдържание на живота му. И ако пропуснем неизменното духовно съдържание от алгоритъма на живота, губим най-важния фактор: вместо истинския оригинал остава фалшивото копие. Истинското е все още невидимо за очите…